Есен. Златно време за правене на туршии,
зареждане на каците със зеле, варене на домашна скоросмъртница и
пълнене на бъчвите с кехлибарената течност на гроздовия сок, на който
му предстоеше да претърпи метаморфоза и да се превърне в искрящо вино.
Да де, но освен да разполагаш с нужните продукти и
съдове ти е необходимо и място. В условията на големия град това място
са терасите, мазетата и таваните. Затова всяка есен се прави
подготовка първо на помещението, което ще съхрани изброената по-горе
благодат.
И така, една слънчева утрин организирах домочадието да
подредим тавана, да извадим всички събрани кашони, да изхвърлим някои
от тях и да освободим така желаното място, а по рафтовете и земята
имаше колкото щеш. Извадихме всичко в коридора и започнахме да отваряме с
любопитство всеки кашон, за да преценим кое да остане и кое да отиде
на боклука.
Странно е колко много неща съпътстват живота на
обикновения човек и как той чинно ги подрежда и съхранява, защото те са
станали важна и неотменна част от битието му.
Започнахме с дрехите. Цели камари стари, но запазени
дрехи, които вече никога няма да се облекат, защото са омалели, но
някак си не сме могли да се разделим с тях. След тях - два големи кашона
пълни със списания за компютри, автомобили, мода... А, ето къде били
старата прахосмукачка и кафеварка. До тях навити на рула се мъдреха
парчета от тапети, балатум и две протрити изтривалки. Дотук беше
лесно. След кратък съвет се взе решение – всичко отива по контейнерите
пред блока. Идваше по-трудната част.
В дъното на тавана имаше три специални кашона, по един
на всеки от трима ни. Съпругът ми грабна своя кашон и заяви, че няма да
изхвърли нито една частичка от него. Знаех какво има вътре, защото
всяка есен се разиграваше същия сценарий. Не можеше да се раздели със
своите „играчки” – старите длета за дърворезба, пирографа, части от
електрически контакти, катинари, за които вече нямаше ключове, дръжки
без брави и брави без дръжки, пирони, винтове, парчета кабел... И
точно там – една малка чантичка с писма от казармата и стари гаджета.
Синът направо отнесе „своята собственост” и каза, че
му е домъчняло за количките, камиончетата, оловните войници,
влакчетата... Напусна тавана с достойнство, отивайки да си поиграе с
„богатствата си”, оставяйки ни сами да продължим.
Дойде ред и за моя кашон. Всеки път го отварях с
трепет и вълнение. Плюшените ми играчки от детството: Мечето без очи,
зайчето без опашка, тигърчето с протрита от гушкане козинка, кучето,
което джафкаше когато го натиснеш по коремчето, куклата с дългите
мигли, която вика „мама”, жълтото пате за баня и парцаления палячо с
кръстчета от конец на мястото на очите и шарените дрешки. Там беше и
малката гондола от Венеция, която ми подари вуйчо и първите ми кънки,
торбичка с топчета – сирийчета и първата ми касичка, подарък от мама...
В един книжен плик отстрани бяха свидетелствата ми до четвърти клас,
пълни отгоре до долу с отлични оценки, тетрадката по краснопис от първи
клас и лексикона от гимназията. Прокарвах пръсти по всяка играчка и
спомените оживяваха, избухваха като фойерверки в съзнанието ми.
Съпругът ми се доближи и ме прегърна, беше забелязал
сълзите в очите ми. Това не бяха просто „играчки”, това бяха спомените
ми за едно нелеко, но щастливо по своему детство. Това не бяха просто
„неща”, а „онези неща”, без които един живот би бил празен. Не можех
да се разделя с тях.
Знаех, че и тази есен трите кашона ще останат като стражи в своя закътан ъгъл, защото най-важните неща в живота не са неща,
защото те ни изграждаха като личности и защото ни връщаха във
вълшебните години на детството, когато най-голямата ни болка беше от
одрасканото коляно.
Сега ще ме попитате защо ви разказвам всичко това?!
Защото искам да ви кажа: Пазете любимите си играчки! Пазете спомените
си! Дори когато сте изгубили пътя, те ще ви върнат и ще ви помогнат да
откриете правилната посока, да намерите детето у себе си и отново да
бъдете щастливи... по своему!
eliboto
15.10.2014
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=332399
Няма коментари:
Публикуване на коментар