неделя, 1 декември 2013 г.

Трагедията на една предизвестена смърт




Трагедията на една предизвестена смърт

Средата на нощта е. Трети ден от престоя ми в хирургията на една столична болница. Нечленоразделният вой и викове през две стаи от нашата не спират. Мисля си за тази душа, която се е изправила на средата между два свята и надава болезнен стон. Не иска да си тръгне,  а няма кой да ù обърне внимание. Не мога да спя,  предполагам, че и други не спят в отделението,  слушайки настръхват и кой знае какви мисли минават през ума им.

Има едни хора, които спят сладко – дежурният лекар и сестрите. Излизам  в коридора. Само лампите тихо жужат и се отразяват от  боядисаните в жълто стени и жълтият линолеум. Внезапно се сещам за филма „Зеления път” и една мисъл от него:

„Всички ние дължим една смърт и изключения няма,  зная това,  но понякога,  о,  Господи,  Зеленият път е толкова дълъг…  Каквото се случва на Пътя,  остава на Пътя.  Винаги е било така…”

Та и аз така,  само че нашият път е жълт,  разсъждавам  си колко е дълъг този коридор – може би към 30-40 метра.  Всяка душа трябва да го измине… Отвратителни мисли в 2.30 сутринта.

Решавам да си наплискам очите, така и няма да се спи. Ще почета малко, или ще попиша…

Поглеждам задължително табелата на вратата на банята. От едната й страна пише на ръка с червен флумастер: „Свободно, влеС”! „С-то” е поправено на „З” с химикал. От другата – „Не чукай! Заето!”. Сега ще попитате - „защо”. Ами,  просто е,  една тоалетна на две стаи. Често се случва едната стая да е мъжка,  другата женска.  Неудобства,  ама кой е обещавал да ти е удобно.  Вчера,  някой от мъжете беше забравил да я обърне и съседката ми по легло нахълта в банята,  докато той си вземаше душ.  Хе-хе,  посмяхме се,  а той бил с насапунисани очи та не разбрал кой е,  после ни се оплака в столовата, че са му видели цялата автобиография.  Веселба…

Поглеждам си ръцете, май не е такава веселба… целите са на големи сини петна,  не могат да ми намерят вена,  едва успяха да поставят абокат.  Днес ще ми кажат как точно ще ме оперират,  какво да очаквам.  Май трябва да се опитам да поспя,  но тези писъци не спират…

- Хайде, ставайте да си пооправите малко леглата! - вади ме от съня гласът на санитарката. Ставаме и оправяме, какво да правим, Санитарката е по  началник от лекарите и сестрите.  Ослушвам се – тишина.
- Какво стана с пациента от дванайста,  който вика цяла нощ?!
- Упоен е! Хайде побързайте, че Доцентът ще минава днес!
Не смея да питам повече,  нито защо цяла нощ не се намери някой  да го упои.

 Доцентът е ръководител на отделението,  ако му кажа,  дали ще се заинтересува  кой не си е свършил работата.  По-добре да си мълча, операция ми предстои и Той ще я прави! Да не го дразним, нали?

Чувствам си главата замаяна и не само от недоспиването,  нямам възглавница. В една калъфка е напъхана свита на няколко ката олекотена завивка,  която при всяко помръдване се мести,  под нея съм поставила якето си,  за да си доставя поне малко удобство.  За чаршафа, който са ми дали, дори не искам да споменавам,  целият е на дупки.  Бедна ни е държавата,  няма пари за болниците. Няма бельо,  няма стойки за системите,  няма дори превързочни материали. Дават ти една бележка да си купиш от близката аптека лепенка…

Визитация!!! Доцентът, усмихнат до ушите, създава бодро настроение.  Около него кръжат подгласниците му.  Искам да попитам подробности за операцията.  Божее,  защо си отворих голямата уста!  Веднага бях срязана от Старшата сестра. Кимам виновно и се усмихвам гузно,  какво друго ми остава…

~~~~~~~~~~~~~~~

Поставяли ли са ви някога спинална упойка? Не? Изключително интересно преживяване! Една част от теб изведнъж я няма.  Ти знаеш, че е там и се опитваш да убедиш глупавата си кратуна, че краката ти са на мястото им, но Главният компютър се е бъгнал тотално и казва, че си инвалид.  С огромна благодарност към анестезиолога,  толкова точно дозирана упойка,  абсолютно нищо не усетих.  Болките идват после,  аз ли издавам този стон,  или онази душа от предишната нощ?  Май този път съм аз,  но е ден и съм значително по-тиха.

Вливане! На всеки осем часа по една банка с нещо си и по една голяма спринцовка с антибиотик.  Все се питам какво слагат в тези системи?  От една страна ти се доспива,  от друга стимулира въображението ти.  Тихо е,  сънувам едно Плашило насред полето и дори си говоря с него.  По-добре да не разказвам сънищата си,  че току виж ми сложили усмирителна риза…
Вече съм на крак,  боли, но поносимо.  Тайно се измъквам на една тераса по тъмно да пуша.  Гледам долу под сградата контейнерите преливат от болничен боклук.  В това време пристигат баща с няколко невръстни ромчета и две колички.  Вързаните чували са разкъсани безцеремонно,  съдържанието им е изсипано до контейнерите и щателно преровено.  Събират използвани системи, спринцовки и разни други пластмасови неща. Нали се досещате, че в тези чували има и памуци,  марли,  санитарни материали…

Тъжно ми е и ми е много тихо!  Само жълтият път проблясва и изглежда адски дълъг.  Защо не чувам пациента от дванайста? Отивам до сестринската. Сестрата подготвя „Наркотика” за 10 часа.  Усмихва ми се бегло.
- Какво стана с пациента, който викаше от болка?
- Кой, оня клошар ли? Тази сутрин почина!

Не казвам нищо.  Бавно се обръщам и не искам никой да види сълзите ми.  „Какво като е клошар” – иска ми се да изкрещя…  Не го правя, потискам се!  Няма смисъл!  Цялата Здравна система,  цялата Държава е починала,  а аз съм седнала да жаля за един непознат клошар…

Амин! Бог да е с нас! 


eliboto
27.11.2013