Време

Срещу офиса ми има малко кафене с три масички отпред и още толкова вътре. Когато беше приятно времето, аз отивах да изпия чашка ароматно кафе и да хапна нещо набързо в обедната почивка. Обикновено сядах отвън, за да наблюдавам движението около мен и да изпуша една цигара с кафето.

Този ден обаче беше хладно, с надвиснали облаци, бременни с дъжд. Липите току що бяха цъфнали и уханието им, примесено с миризмата на изгорели газове от усиления трафик, ми създаваше един дискомфорт и леко главоболие. Една от колежките предложи да отиде за сандвичи и напитки за всички в стаята. Докато тя се върне другите колежки хукнаха да напазаруват от близките магазини. Аз останах сама и се загледах през прозореца, който е на първия етаж и предлага доста ограничена гледка. Видях колежката да пресича улицата към кафенето, огледах докъдето можех да видя нещо. Гледката беше потискаща – забързани хора и коли препускаха всеки в своята си посока. Намръщени лица – опитвах се да прочета в очите им за какво мислят, но те отминаваха толкова бързо…

В този момент погледът ми беше прикован от една фигура на жена, седнала на най-близката до офиса масичка. Имаше нещо особено в нея, нещо загадъчно. Погледът ми като магнит се спираше там. Не можех и за миг да откъсна очи. Какво ли толкова ме привличаше, беше необяснимо.

Започнах да я изследвам. Беше на средна възраст, с къса кестенява коса, приятно закръглена, с хубаво кожено манто, под което се подаваше яката на бяла риза. Чантата и обувките й бяха в тон с облеклото. Виждах единия й крак с леко подут глезен, което ме наведе на мисълта, че през повечето време или седи, или стои изправена. Нищо особено не виждах в нея и въпреки това не можех да откъсна погледа си. Дали защото седеше абсолютно неподвижна с чаша недопито кафе на масата, или защото беше отпуснала ръцете си в скута по един такъв особен начин. Засега не виждах лицето й.

Изведнъж в съзнанието ми изникна думата „обреченост”. Да, точно така, тя имаше вид на обречен човек. Човек на края на силите си, изтърпяващ някакво изпитание, почти взел някакво решение, но още напрегнат, като че ли очакващ опрощение свише.

Прииска ми се да отида и да поговоря с нея, имаше нещо толкова трогателно в тази непозната. Прииска ми се аз да бъда онова опрощение, което очаква.

В този момент тя се раздвижи и стана. Изправи гордо снагата си и за миг успях да зърна част от лицето й. Не можах да го разгледам, но някаква тръпка на ужас полази по гръбнака ми и болката в главата ми се усили внезапно. Усещах я като пулсиращ болен зъб. Някакво Дежа вю погали за миг съзнанието ми и отлетя.

Тя се беше обърнала с гръб към мен и събличаше мантото си.

Внимателно го сгъна и го постави на стола, на който беше седяла неподвижно. До него остави чантата си като преди това бръкна в нея и извади лист хартия. Постави листа на масата и го затисна с чашата, с отдавна изстиналото кафе. Огледа внимателно да не е забравила нещо. Опъна полата си и приглади блузата с ръце. След което гордо изправи глава и тръгна право към края на тротоара.

В този миг видях лицето й, очите й… толкова познати, близки и толкова далечни … Бях се парализирала, исках да извикам, но нямах въздух. Чукове блъскаха в главата ми…

Тя застана на края на тротоара, не се озърна, гледаше право пред себе си. Вече знаех точно какво ще се случи. Един самосвал се приближаваше много бързо.

Тя направи своята крачка в точния момент…

Чу се рязко изсвирване на спирачки и аз знаех, чувствах го, че тя няма никакъв шанс…

Парализата внезапно ме напусна и аз политнах към бюрото. В полусъзнание чувах писъците и врявата от улицата. Болката в главата ми изведнъж изчезна, мислите ми се подредиха. Аз я познавах, знаех коя е Тя.

Това бях Аз!

eliboto
2013-04-26

Какво ме вдъхнови?!

Един превод на песента: Pink Floyd - Time (с превод на Петя Дубарова)

ВРЕМЕ

Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш свойте мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени,
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна!
И как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш,
но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
ще търсиш, но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш: Живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш!
Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
а имах толкова много да ви кажа.

(Петя Дубарова)

Прочети още: http://www.stihovebg.com/Proza/Razkazi/Vreme/175167.html#ixzz2TuSALTnz

http://vbox7.com/play:066a82c1 с превод