четвъртък, 26 юни 2014 г.

След ОНАЗИ любов...



След   онази  любов...

След онази любов,  Времето бавно умира.  Заспиваш,  а очите ти все са отворени, търсят спомените,  впили поглед  inside.  Търсиш пътеки назад, трудно дишаш. Ставаш далтонист. Някой ти е откраднал цветовете. Сетивността ти изчезва напълно. Не усещаш аромати,  докосвания,  вкусове.  Ослепяваш от взиране в миналото. Единственият звук е падането на сълзите ти,  оглушителен като камбанен звън. Всмукваш се навътре. Най- добрият ти приятел е болката. Тя те гушва и те люлее, пее ти тъжни мелодии,  а ти...

След такава любов,  Ти не си същия,  не си себе си,  постепенно избледняваш, разтваряш се във вакуума на самосъжалението. Очите на близките и приятелите ти се превръщат в криви огледала. Само дето не ти е смешно.  Седиш с отпуснати в скута ръце,  в отчаяние и мислиш,  бродиш  в  спомените,  потъваш  и  спираш да дишаш,  все едно си мъртъв...

След онази любов  изпадаш в безвремие,  загубваш се,  вегетираш,  добиваш формата на дрипа,  захвърлена,  никому ненужна.  И ако точно тогава  се намери някой да ти подаде ръка, ти  не я поемаш, защото си незрящ.
Нуждаеш се от време,  за да преболи,  да премине онзи сърдечен спазъм и аритмия,  а Времето е спряло.  Казват  „Времето лекува”, къде е,  защо само за теб го няма? Или също: „Клин, клин избива”,  къде да търсиш тази любов,  която  ще ти върне желанието за живот.  И защо да я търсиш,  та нали си мъртъв!?...

След такава любов си на прага на безумието, безутешен, прекършен, свършен... Човек без сянка...

СЛЕД   ОНАЗИ  ЛЮБОВ...

И все пак,  някакво извънсетивно усещане  ти подсказва,  че НОВАТА е там  и те чака,  дори зад ъгъла,  или на отсрещната страна на улицата.  Само излез,  прогледни,  чуй птиците,  усети вятъра,  купи си обувки,  изяш един шоколад  и постепенно усещанията ти ще се завърнат.  Светът отново ще стане красив.  Но най-важното е да не пропиляваш нито миг,  да си в точния момент на точното място.

И  ПОСЛЕ  ВЪЗКРЪСВАШ...

eliboto
26.06.2014

 "Сърце, сърце,
ти за всичко си едно!
Радост и скръб ти делиш със нас
във лош и хубав час!"

 http://vbox7.com/play:9631adb7






понеделник, 23 юни 2014 г.

Една приказка без край...



... Орисани да бъдат все сами...



Приседна  слънчев  лъч  във  клоните
на  самотното  дърво  върху  скалата.
Опита  вятърът  да  го  прогони
преди  да  падне  тъмнината.

Като  светулка  бляскаше  игриво
лъчът  самотен  в  тишината.
Подскачаше  по  клончетата  закачливо,
очаквайки  любовна  среща  с  Луната.

А  тя  безкрайно  дълго  се  гласеше
в  сребро  и  злато – ткани,  сърмени  одежди.
С  любимия  си  да  избяга  щеше,
да  се  оженят  тайно  със  надежда,

че  никой  няма  да  ги  раздели.
Но  зла  магия  тегнеше  над  тях,
орисани  да  бъдат  все  сами,
копнеещи  един  за  друг  във  грях...

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Лъчът  протегна  се  и  за  секунда  само
докосна  и  помилва  своята  любима.
Светът  затихна  и  въздишката  на  двамата
отекна  като  гръм  в  душите  на  малцина...

Нещастно  влюбени  и  разделени.
Самотни,   тъжни  и  окаяни,  горките,
си  тръгнаха  по  пътя  си  ранени,
до  следващата  среща  сред  звездите...

 http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=326613      За да видите коментарите, използвайте линка.



 

Забележка: Използваните снимки са от Нета