неделя, 1 декември 2013 г.

Трагедията на една предизвестена смърт




Трагедията на една предизвестена смърт

Средата на нощта е. Трети ден от престоя ми в хирургията на една столична болница. Нечленоразделният вой и викове през две стаи от нашата не спират. Мисля си за тази душа, която се е изправила на средата между два свята и надава болезнен стон. Не иска да си тръгне,  а няма кой да ù обърне внимание. Не мога да спя,  предполагам, че и други не спят в отделението,  слушайки настръхват и кой знае какви мисли минават през ума им.

Има едни хора, които спят сладко – дежурният лекар и сестрите. Излизам  в коридора. Само лампите тихо жужат и се отразяват от  боядисаните в жълто стени и жълтият линолеум. Внезапно се сещам за филма „Зеления път” и една мисъл от него:

„Всички ние дължим една смърт и изключения няма,  зная това,  но понякога,  о,  Господи,  Зеленият път е толкова дълъг…  Каквото се случва на Пътя,  остава на Пътя.  Винаги е било така…”

Та и аз така,  само че нашият път е жълт,  разсъждавам  си колко е дълъг този коридор – може би към 30-40 метра.  Всяка душа трябва да го измине… Отвратителни мисли в 2.30 сутринта.

Решавам да си наплискам очите, така и няма да се спи. Ще почета малко, или ще попиша…

Поглеждам задължително табелата на вратата на банята. От едната й страна пише на ръка с червен флумастер: „Свободно, влеС”! „С-то” е поправено на „З” с химикал. От другата – „Не чукай! Заето!”. Сега ще попитате - „защо”. Ами,  просто е,  една тоалетна на две стаи. Често се случва едната стая да е мъжка,  другата женска.  Неудобства,  ама кой е обещавал да ти е удобно.  Вчера,  някой от мъжете беше забравил да я обърне и съседката ми по легло нахълта в банята,  докато той си вземаше душ.  Хе-хе,  посмяхме се,  а той бил с насапунисани очи та не разбрал кой е,  после ни се оплака в столовата, че са му видели цялата автобиография.  Веселба…

Поглеждам си ръцете, май не е такава веселба… целите са на големи сини петна,  не могат да ми намерят вена,  едва успяха да поставят абокат.  Днес ще ми кажат как точно ще ме оперират,  какво да очаквам.  Май трябва да се опитам да поспя,  но тези писъци не спират…

- Хайде, ставайте да си пооправите малко леглата! - вади ме от съня гласът на санитарката. Ставаме и оправяме, какво да правим, Санитарката е по  началник от лекарите и сестрите.  Ослушвам се – тишина.
- Какво стана с пациента от дванайста,  който вика цяла нощ?!
- Упоен е! Хайде побързайте, че Доцентът ще минава днес!
Не смея да питам повече,  нито защо цяла нощ не се намери някой  да го упои.

 Доцентът е ръководител на отделението,  ако му кажа,  дали ще се заинтересува  кой не си е свършил работата.  По-добре да си мълча, операция ми предстои и Той ще я прави! Да не го дразним, нали?

Чувствам си главата замаяна и не само от недоспиването,  нямам възглавница. В една калъфка е напъхана свита на няколко ката олекотена завивка,  която при всяко помръдване се мести,  под нея съм поставила якето си,  за да си доставя поне малко удобство.  За чаршафа, който са ми дали, дори не искам да споменавам,  целият е на дупки.  Бедна ни е държавата,  няма пари за болниците. Няма бельо,  няма стойки за системите,  няма дори превързочни материали. Дават ти една бележка да си купиш от близката аптека лепенка…

Визитация!!! Доцентът, усмихнат до ушите, създава бодро настроение.  Около него кръжат подгласниците му.  Искам да попитам подробности за операцията.  Божее,  защо си отворих голямата уста!  Веднага бях срязана от Старшата сестра. Кимам виновно и се усмихвам гузно,  какво друго ми остава…

~~~~~~~~~~~~~~~

Поставяли ли са ви някога спинална упойка? Не? Изключително интересно преживяване! Една част от теб изведнъж я няма.  Ти знаеш, че е там и се опитваш да убедиш глупавата си кратуна, че краката ти са на мястото им, но Главният компютър се е бъгнал тотално и казва, че си инвалид.  С огромна благодарност към анестезиолога,  толкова точно дозирана упойка,  абсолютно нищо не усетих.  Болките идват после,  аз ли издавам този стон,  или онази душа от предишната нощ?  Май този път съм аз,  но е ден и съм значително по-тиха.

Вливане! На всеки осем часа по една банка с нещо си и по една голяма спринцовка с антибиотик.  Все се питам какво слагат в тези системи?  От една страна ти се доспива,  от друга стимулира въображението ти.  Тихо е,  сънувам едно Плашило насред полето и дори си говоря с него.  По-добре да не разказвам сънищата си,  че току виж ми сложили усмирителна риза…
Вече съм на крак,  боли, но поносимо.  Тайно се измъквам на една тераса по тъмно да пуша.  Гледам долу под сградата контейнерите преливат от болничен боклук.  В това време пристигат баща с няколко невръстни ромчета и две колички.  Вързаните чували са разкъсани безцеремонно,  съдържанието им е изсипано до контейнерите и щателно преровено.  Събират използвани системи, спринцовки и разни други пластмасови неща. Нали се досещате, че в тези чували има и памуци,  марли,  санитарни материали…

Тъжно ми е и ми е много тихо!  Само жълтият път проблясва и изглежда адски дълъг.  Защо не чувам пациента от дванайста? Отивам до сестринската. Сестрата подготвя „Наркотика” за 10 часа.  Усмихва ми се бегло.
- Какво стана с пациента, който викаше от болка?
- Кой, оня клошар ли? Тази сутрин почина!

Не казвам нищо.  Бавно се обръщам и не искам никой да види сълзите ми.  „Какво като е клошар” – иска ми се да изкрещя…  Не го правя, потискам се!  Няма смисъл!  Цялата Здравна система,  цялата Държава е починала,  а аз съм седнала да жаля за един непознат клошар…

Амин! Бог да е с нас! 


eliboto
27.11.2013







  

неделя, 10 ноември 2013 г.

Когато виртуалните духчета изчезнат внезапно... ПУФ....




Линк към нейното сърце

for me

Тя беше духче виртуално,
написа стихове за мен
специално.
Усмихна ме, защо да крия,
направи слънчева магия.
И търсеше си дух подобен,
свободен, нежен и чаровен,
със него волно да поскита,
вълшебствата му да опита.
Но зла прокоба я ориса,
тя тъжни стихове прописа,
изплака своите сълзи,
написаното се изтри.
Избяга духчето, това е!
Безвремие и празнота е.
Но има някаква надежда,
усмивка зад плача поглежда.
Ще ù напиша писъмце
със линк "едно добро сърце".


06-11-2013г. 15:37


http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=313307



vale5 (Валентин ):6-11-2013г. 20:26
Виртуалните духчета са онези от вас, които обичам да чета, и които внезапно се изтриват. Липсват ми и ми е тъжно. Не мога да ги върна, сами трябва да го направят...



понеделник, 14 октомври 2013 г.

Руска рулетка




Руска рулетка


Играем с  теб,  Животе  мой,
на вечната игра на Сляпа баба.
Приклещваш ме в някакъв забой
и ме прострелваш от засада.
Аз падам, правя се на мъртва
и чакам да възвърна сили,
а ти се хилиш безпардонно къркан
и дебнеш как да ме насилиш.
Нещастнико,  нима не знаеш,
че всичко е във  моите ръце!
Сега те каня с мен да поиграеш
онази,  рулетка руска -  от сърце.
Понякога ми писва и си мисля,
да заредя със сребърен куршум
и пистолета във ръка да стисна,
додето изплющи в последно БУМ.

Играх червено, падна ми се черно,
загубих, но с достойнство ще си ида
от свят,  в който няма нищо верно,
участващ в дива, сбъркана корида.
А ти,  Животе, погрижи се,
за себе си и свойте цели!
Капиталът ти естествено множи се,
но само Банката печели!


eliboto
13.10.2013г.




http://vbox7.com/play:c3bcce72   с превод




събота, 28 септември 2013 г.

В клетка


"Волята е това, което те кара да продължаваш, дори когато всичко останало ти казва, че си победен. Волята те прави неуязвим!" 
Карлос Кастанеда





В клетка

(Стихове и мисли от "черната тетрадка")

Тази вечер съм много сама.
Пусто ми е,  някак превито.
Попитах Луната къде си сега,
а  тя ме изгледа надменно-сърдито.

После намигна дръзко с око
и спусна плътно завеси.
Заплака небето,  покри се и то,
на мълниен клуп се обеси.



Реших да намина в съня ти,  да  зърна
усмивка ли има,  или сълза по страните ти.
Приседнах до теб,  поседях  и  си тръгнах.
Не намерих себе си там,  във очите ти.



Не бях във съня ти,  другата беше,
на нея усмивка топла даряваше.
Тя сгушена нежно до тебе лежеше
прегръщана,  любена,  обещаваща.

Приведена тихо, пристъпих на пръсти,
извърнах се бавно,  запечатвайки гледката,
затворих вратата и се прекръстих.
Бог да е с вас,  аз се връщам във клетката!

eliboto
27.09.2013




Плъзнах се чак до долу, че и по-нататък! Спомних си! Осмелиш ли се да стигнеш чак до долу, нищо повече не може да те спре!

"Няма да умра, ако ме напуснеш.
Няма да плача, можеш да ми вярваш..."



Забележка: Всички снимки използвани в блога ми са от Г+ или Нета.



вторник, 24 септември 2013 г.

Широко затворени очи



Очи


Светлана ослепя. Приятелката ми от детството е сляпа. Тежък панкреатит, диабет, инсулинова терапия и резултатът – атрофия на очните нерви! Правиха й няколко операции. Всичките несполучливи. Сега вижда само сенки, едва доловими сенки. Беше учителка. Много се измъчваше, че не може да преподава вече. Обичаше си професията и учениците. Добре, че директорката на техникума излезе човек! Не я уволни, направи я портиер. Пак е близо до децата и колегите си. Преодоля кризата и отново е същата – весела, усмихната, готова да помогне на всеки. Мисля си, че ако бях на нейно място, щях да рухна! Не съм силна като нея, нямаше да успея да се справя.
Онзи ден ходих до тях, че стана вече година откакто не се бяхме виждали, само се чувахме по телефона . Взехме кучето и хайде на разходка в Борисовата градина. Не е куче водач, обикновено помиярче от улицата, но й върши същата работа. Умно животинче.
Седнахме в едно капанче на открито, поръчахме си кафе и се разговорихме. За семейството, за децата, за успехите и провалите, за живота изобщо. След общите приказки я попитах как се справя.
-       Не се оплаквам, свикнах. Дори по-добре се оправям от преди.
-       Наистина ли? Това е страхотно, мила! Разкажи ми.
-       Ами, знаеш ли, изостриха ми се другите сетива. Мога да „виждам” с пръстите на ръцете си, със слуха си, с обонянието си. Сега например, мога да подуша, че си притеснена от нещо и то много.
-       Господи, как го правиш? Наистина съм притеснена, съкратиха ме от работа, търся, но все не намирам подходящата, а парите се топят…
-       Да, разбирам те, Лени. Трудно е без работа, но не се измъчвай, ще изскочи нещо добро, всичко ще си дойде на мястото. – и ми се усмихна с нейната сладка, ведра усмивка, която помнех от преди болестта й.
-       Как го правя ли? Не знам, то си е вътре в мен. Знаеш, че преминах през всички кръгове на Ада. Имах много тежки дни, говорили сме за това толкова пъти. Плакали сме заедно, но все едно, загубеното не се връща. И когато осъзнах и се примирих със състоянието си, като че ми се отвори вътрешното око. Доверявам се на усещанията си, на интуицията си. Представи си, че трябва да вършиш всичко със затворени очи. Постепенно нещата се подреждат в ума ти и ги „виждаш” дори по-ясно от преди. Знаеш ли, колко са „слепи” виждащите хора? Вървят заблудени от менящите се картини около тях и пропускат да видят същественото. Движат се като в сън, сомнамбули някакви. И едва, когато затворят очи, разбират истината.
Продължихме да си говорим за много неща, смяхме се припомняйки си стари случки, обещахме си скоро пак да пием кафе и си тръгнахме. Вървях и различни мисли се лутаха в главата ми. Сетих се за онази песен на Слави Трифонов – „Широко затворени очи” и усетих, че е права. И изведнъж прогледнах, разбрах, че очите, зрението е пряко свързано с душата на човека, със сърцето му.



Започнах да се заглеждам в очите на хората, с които се разминавах и надниквайки там, откривах техните тревоги, радости и  скърби. Най - страшно е да видиш празен поглед, в такъв момент те побиват тръпки, все едно срещу теб е застанал робот, а не човек. Няма душа, няма сърце,  дори и ум не се забелязва. Адът гледа през такива очи.
А най - красиви са очите на децата и влюбените. Искрят, малки пламъчета и слънчеви лъчи струят от тях, приказни са!
Пътувайки си мислех за последните думи, с които се разделихме. Тя каза:
-       За едно само ми е мъчно, че не мога да усетя онова гъделичкане в ретината, когато проникне слънчев лъч и те накара да присвиеш очи. Всичко друго вече съм го виждала и не ми липсва, винаги мога да си го представям. А, забравих, още едно нещо – няма да мога да видя, бъдещите си внучета. – усетих тъгата й, но в следващия миг отново се усмихна и каза: - Но пък ще мога да ги „виждам” по толкова други начини, за които обикновените хора не знаят. Запомни от мен, най-съществените неща се виждат с широко затворени очи. И това е начинът да оцелееш в този луд свят!

                                              http://vbox7.com/play:15ada425df  - с превод




eliboto
24.09.2013

Забележка: Снимките използвани в блога ми са от Гугъл + и Нета.







вторник, 17 септември 2013 г.

Най - важните неща....



♫  ❤ ❤



Съвест

Три през нощта. Телефонен звън!
-              -  Кой е? – сънен глас.
-              -  Здравей,  аз съм твоята съвест!
-              -  Това някаква шега ли е? – уморено…
-              -  Не е шега, това наистина съм Аз!
-              -  Разкарай се! Аз нямам съвест!- посяга да затвори и чува..
-              -  Почакай, не затваряй още! Нека поговорим.
-              -  Виж кое време е, стига тъпи шеги, отивай да спиш! – сърдито затваря телефона.
След по- малко от минута телефонът звъни отново, … 4пъти, 5 пъти…
-              -  Уфф! Остави ме на мира!Искам да спя, отивай и ти.
-              -  Чакай! Аз никога не спя и наистина съм твоята съвест.
-              -  Бла…бла, разправяй ги на друг тия! – вече по-бодро.- Кой си и какво искаш?
-              -  Казах ти кой съм. Искам да си поговорим. Крайно време е…
-              -  Бе ти луд ли си? Нямаш ли съвест, та будиш хората посред нощ?
-              -  Нямам, съвестта няма съвест.  Пък не ни е приказката за това, а за Теб!
-              -  Какво за мен? – недоволно – Да приемем, че казваш истината, което е немислимо и все пак, какво точно искаш от мен и защо сега? – вече напълно буден пали цигара..
-              -  Искам да ти припомня за всички онези моменти, в които си наранявал близките си, приятелите си, познати и непознати хора по един или друг начин.
-              -  Божеее! – с въздишка..
-              -  Не ме прекъсвай, ще си забравя мисълта.
-              -  Ще те прекъсна точно тук! Щом казваш, че си моята Съвест, къде беше ти в тези моменти, за които искаш да си говорим? Защо те нямаше тогава? Защо сега?...
-              -  Защото не беше настъпило времето, изчаквах, а  сега назря моментът!  Чуй това: Синът ти не те уважава, защото се държиш авторитарно с него и не зачиташ мнението му. Жена ти вече е безразлична към теб. Кога за последен път я прегърна и й каза мила дума? Колегите ти шушукат зад гърба ти, че си нагъл тип, готов да минеш през трупове, за да си на върха. Приятелите ти отдавна не искат да се виждате, не понасят хвалбите и егоизма ти. Любовницата ти също иска да те напусне, не я задоволяваш…
-              -  Чакай! – ядно – Откъде знаеш всичко това?
-              -  Колко пъти да ти казвам, просто знам! Да изброявам ли още?
-              -  Спри веднага, копеле мръсно! С какво право ме съдиш?
-              -  Не си разбрал, не съм тук, за да те съдя. Искам да ти помогна да се мобилизираш и да промениш живота си. Да станеш пак онзи добър човек с големите мечти и любящото сърце. Да ти напомня, че парите не са всичко на този свят, че най-важните неща не са НЕЩА… неща…неща…

~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Будилникът звънеше. Първите слънчеви лъчи огряваха тавана на стаята му. Разтърка очите си, после- слепоочията,  някаква мисъл се опитваше да пробие още съненото му съзнание.
-              -  Вичо – чу гласа на жена си от кухнята – Хайде ставай, закуската е готова.
Скочи от леглото и на път за банята, минавайки през кухнята, прегърна съпругата си и прошепна в ухото й:
-              -  Казвал ли съм ти колко прекрасно ухаеш сутрин и колко вкусно готвиш? – една бърза целувка по косата й и бегом към душа.
Нина гледаше след него с отворена уста:  „Какво му става тази сутрин?  От години не е бил такъв…”
Вече в банята,  отмивайки и последните остатъци от съня,  изведнъж в съзнанието му нахлу една мисъл.  Беше като токов удар.  Трябваше да я сподели с някого веднага!
-              -  Нина  - провикна се той - Знаеш ли, че най-важните неща в живота не са Неща!
Жена му се облегна на вратата на банята и му се усмихна.
-              -  Знам, Вичо,  отдавна знам! А, ти как се сети  и защо ми го казваш?
-              -  Сигурно съм сънувал,  но тази мисъл не ми даваше мира! Като че някой или нещо искаше от мен да я кажа на глас. – той се усмихна, още мокър прегърна Нина и се запътиха към закуската и бъдещето…

                              

♫  ❤ ❤



eliboto
17.09.2013


петък, 30 август 2013 г.

Love Kills...



Любовта убива…

-         Любов моя! – стенеше Тя, окована в страстната му прегръдка.
-         Мммм…! – изръмжаваше Той докато я обгръщаше и потъваше бавно и чувствено в недрата ù. Погалваше я нежно, отъркваше се о нея, издаваше тихи мъркащи звуци, наблюдаваше я под спуснатите си клепачи и когато усетеше, че тя наближава кулминацията, я плясваше силно, за да не ù позволи да свърши. Тя тихо изохкваше от сладката пареща болка на грубите му ласки.
-         Не спирай, мили, искам те! – шепнеше и се гърчеше  от напиращите конвулсии, от  желанието да я изпълни цялата и изпулсира огромната вълна от задържана, стаена енергия, която набираше сила с всеки следващ тласък.
При допир Той усещаше колко е гореща и повече не можеше да се владее…
-         Дааа… - изрева мощно и задраска с нокти по плътта ù, захапа я, проникна дълбоко, тласъците му бяха все по-силни и бързи. Всичко се залюля. Преплетените им тела горяха и излъчваха мека розова светлина. И тогава тя избухна в катастрофичен оргазъм. Пулсациите им се сляха. Той потрепери от парещата течност, която се изля от Нея и Го качи на седмото небе…
~~~~~~~
Кратка бележка: Днес в 15:37 часа в океана, близо до остров Занзибар, изригна подводен вулкан. Отчетено бе земетресение с магнитут  7.5 по скалата на Рихтер. Има опасност от цунами. Жителите на близките острови се евакуират. Няма съобщения за жертви. Само една скална група е изчезнала  от земните карти.
~~~~~~~



Той-Океанът…

Тя  е скалà в океана от чувства,
Той - вълната,  която я гали.
Обгражда я,  за да почувства
как в недрата ù огън пали.
Не е роден само за нея, полигамен е,
подивял от целувките страстни на вятъра,
от Слънцето знойно разпален  е,
помъдрял от сладкия зов на Луната…


Един клип ме вдъхнови за тази творба: https://www.youtube.com/watch?v=LA1oLx9KpBk&list=FLdvzQTI8PG1rGS1uBxPFndg&index=2



eliboto
29.08.2013



Забележка: Всички снимки в блога са от Г+  и Нета!

петък, 23 август 2013 г.

Август е Септември..



Август е Септември

(по едноименната песен)
„… Винаги боли!”




Август ме понася на птичи крила.
С последна усмивка погалва ни лятото,
бавно си тръгва и ражда сълза.
Време е да поема със ятото.

Септември напира буен и млад.
Чувства горещи бавно изтляват.
Дните се нижат в свой кръговрат.
Моето време свършва тъдява.

Вятърът свири пиян от емоции,
еднопосочен билет ми предлага.
Облаци бели сърфират в потоци и
предвещават прохлада и влага.



Чувствено тръпнат телата ни в мрака,
бърза целувка, нежно дихание.
Аз съм Август и пътят ме чака.
Ти си Септември, носиш ухание

на прегоряла трева и плодни градини,
стъпваш напето, без колебание,
рисуваш в душата ми чудни картини,
скъсяваш дните от разстояние.

Аз  и ти,  хванати в капана на времето,
винаги заедно, но никога в цялост.
Всеки си носи товара на бремето
и бавно пристъпва към  своята зрялост.


eliboto
23.08.2013




Забележка: Всички снимки са взети от Гугъл+ и Нета!