събота, 28 септември 2013 г.

В клетка


"Волята е това, което те кара да продължаваш, дори когато всичко останало ти казва, че си победен. Волята те прави неуязвим!" 
Карлос Кастанеда





В клетка

(Стихове и мисли от "черната тетрадка")

Тази вечер съм много сама.
Пусто ми е,  някак превито.
Попитах Луната къде си сега,
а  тя ме изгледа надменно-сърдито.

После намигна дръзко с око
и спусна плътно завеси.
Заплака небето,  покри се и то,
на мълниен клуп се обеси.



Реших да намина в съня ти,  да  зърна
усмивка ли има,  или сълза по страните ти.
Приседнах до теб,  поседях  и  си тръгнах.
Не намерих себе си там,  във очите ти.



Не бях във съня ти,  другата беше,
на нея усмивка топла даряваше.
Тя сгушена нежно до тебе лежеше
прегръщана,  любена,  обещаваща.

Приведена тихо, пристъпих на пръсти,
извърнах се бавно,  запечатвайки гледката,
затворих вратата и се прекръстих.
Бог да е с вас,  аз се връщам във клетката!

eliboto
27.09.2013




Плъзнах се чак до долу, че и по-нататък! Спомних си! Осмелиш ли се да стигнеш чак до долу, нищо повече не може да те спре!

"Няма да умра, ако ме напуснеш.
Няма да плача, можеш да ми вярваш..."



Забележка: Всички снимки използвани в блога ми са от Г+ или Нета.



вторник, 24 септември 2013 г.

Широко затворени очи



Очи


Светлана ослепя. Приятелката ми от детството е сляпа. Тежък панкреатит, диабет, инсулинова терапия и резултатът – атрофия на очните нерви! Правиха й няколко операции. Всичките несполучливи. Сега вижда само сенки, едва доловими сенки. Беше учителка. Много се измъчваше, че не може да преподава вече. Обичаше си професията и учениците. Добре, че директорката на техникума излезе човек! Не я уволни, направи я портиер. Пак е близо до децата и колегите си. Преодоля кризата и отново е същата – весела, усмихната, готова да помогне на всеки. Мисля си, че ако бях на нейно място, щях да рухна! Не съм силна като нея, нямаше да успея да се справя.
Онзи ден ходих до тях, че стана вече година откакто не се бяхме виждали, само се чувахме по телефона . Взехме кучето и хайде на разходка в Борисовата градина. Не е куче водач, обикновено помиярче от улицата, но й върши същата работа. Умно животинче.
Седнахме в едно капанче на открито, поръчахме си кафе и се разговорихме. За семейството, за децата, за успехите и провалите, за живота изобщо. След общите приказки я попитах как се справя.
-       Не се оплаквам, свикнах. Дори по-добре се оправям от преди.
-       Наистина ли? Това е страхотно, мила! Разкажи ми.
-       Ами, знаеш ли, изостриха ми се другите сетива. Мога да „виждам” с пръстите на ръцете си, със слуха си, с обонянието си. Сега например, мога да подуша, че си притеснена от нещо и то много.
-       Господи, как го правиш? Наистина съм притеснена, съкратиха ме от работа, търся, но все не намирам подходящата, а парите се топят…
-       Да, разбирам те, Лени. Трудно е без работа, но не се измъчвай, ще изскочи нещо добро, всичко ще си дойде на мястото. – и ми се усмихна с нейната сладка, ведра усмивка, която помнех от преди болестта й.
-       Как го правя ли? Не знам, то си е вътре в мен. Знаеш, че преминах през всички кръгове на Ада. Имах много тежки дни, говорили сме за това толкова пъти. Плакали сме заедно, но все едно, загубеното не се връща. И когато осъзнах и се примирих със състоянието си, като че ми се отвори вътрешното око. Доверявам се на усещанията си, на интуицията си. Представи си, че трябва да вършиш всичко със затворени очи. Постепенно нещата се подреждат в ума ти и ги „виждаш” дори по-ясно от преди. Знаеш ли, колко са „слепи” виждащите хора? Вървят заблудени от менящите се картини около тях и пропускат да видят същественото. Движат се като в сън, сомнамбули някакви. И едва, когато затворят очи, разбират истината.
Продължихме да си говорим за много неща, смяхме се припомняйки си стари случки, обещахме си скоро пак да пием кафе и си тръгнахме. Вървях и различни мисли се лутаха в главата ми. Сетих се за онази песен на Слави Трифонов – „Широко затворени очи” и усетих, че е права. И изведнъж прогледнах, разбрах, че очите, зрението е пряко свързано с душата на човека, със сърцето му.



Започнах да се заглеждам в очите на хората, с които се разминавах и надниквайки там, откривах техните тревоги, радости и  скърби. Най - страшно е да видиш празен поглед, в такъв момент те побиват тръпки, все едно срещу теб е застанал робот, а не човек. Няма душа, няма сърце,  дори и ум не се забелязва. Адът гледа през такива очи.
А най - красиви са очите на децата и влюбените. Искрят, малки пламъчета и слънчеви лъчи струят от тях, приказни са!
Пътувайки си мислех за последните думи, с които се разделихме. Тя каза:
-       За едно само ми е мъчно, че не мога да усетя онова гъделичкане в ретината, когато проникне слънчев лъч и те накара да присвиеш очи. Всичко друго вече съм го виждала и не ми липсва, винаги мога да си го представям. А, забравих, още едно нещо – няма да мога да видя, бъдещите си внучета. – усетих тъгата й, но в следващия миг отново се усмихна и каза: - Но пък ще мога да ги „виждам” по толкова други начини, за които обикновените хора не знаят. Запомни от мен, най-съществените неща се виждат с широко затворени очи. И това е начинът да оцелееш в този луд свят!

                                              http://vbox7.com/play:15ada425df  - с превод




eliboto
24.09.2013

Забележка: Снимките използвани в блога ми са от Гугъл + и Нета.







вторник, 17 септември 2013 г.

Най - важните неща....



♫  ❤ ❤



Съвест

Три през нощта. Телефонен звън!
-              -  Кой е? – сънен глас.
-              -  Здравей,  аз съм твоята съвест!
-              -  Това някаква шега ли е? – уморено…
-              -  Не е шега, това наистина съм Аз!
-              -  Разкарай се! Аз нямам съвест!- посяга да затвори и чува..
-              -  Почакай, не затваряй още! Нека поговорим.
-              -  Виж кое време е, стига тъпи шеги, отивай да спиш! – сърдито затваря телефона.
След по- малко от минута телефонът звъни отново, … 4пъти, 5 пъти…
-              -  Уфф! Остави ме на мира!Искам да спя, отивай и ти.
-              -  Чакай! Аз никога не спя и наистина съм твоята съвест.
-              -  Бла…бла, разправяй ги на друг тия! – вече по-бодро.- Кой си и какво искаш?
-              -  Казах ти кой съм. Искам да си поговорим. Крайно време е…
-              -  Бе ти луд ли си? Нямаш ли съвест, та будиш хората посред нощ?
-              -  Нямам, съвестта няма съвест.  Пък не ни е приказката за това, а за Теб!
-              -  Какво за мен? – недоволно – Да приемем, че казваш истината, което е немислимо и все пак, какво точно искаш от мен и защо сега? – вече напълно буден пали цигара..
-              -  Искам да ти припомня за всички онези моменти, в които си наранявал близките си, приятелите си, познати и непознати хора по един или друг начин.
-              -  Божеее! – с въздишка..
-              -  Не ме прекъсвай, ще си забравя мисълта.
-              -  Ще те прекъсна точно тук! Щом казваш, че си моята Съвест, къде беше ти в тези моменти, за които искаш да си говорим? Защо те нямаше тогава? Защо сега?...
-              -  Защото не беше настъпило времето, изчаквах, а  сега назря моментът!  Чуй това: Синът ти не те уважава, защото се държиш авторитарно с него и не зачиташ мнението му. Жена ти вече е безразлична към теб. Кога за последен път я прегърна и й каза мила дума? Колегите ти шушукат зад гърба ти, че си нагъл тип, готов да минеш през трупове, за да си на върха. Приятелите ти отдавна не искат да се виждате, не понасят хвалбите и егоизма ти. Любовницата ти също иска да те напусне, не я задоволяваш…
-              -  Чакай! – ядно – Откъде знаеш всичко това?
-              -  Колко пъти да ти казвам, просто знам! Да изброявам ли още?
-              -  Спри веднага, копеле мръсно! С какво право ме съдиш?
-              -  Не си разбрал, не съм тук, за да те съдя. Искам да ти помогна да се мобилизираш и да промениш живота си. Да станеш пак онзи добър човек с големите мечти и любящото сърце. Да ти напомня, че парите не са всичко на този свят, че най-важните неща не са НЕЩА… неща…неща…

~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Будилникът звънеше. Първите слънчеви лъчи огряваха тавана на стаята му. Разтърка очите си, после- слепоочията,  някаква мисъл се опитваше да пробие още съненото му съзнание.
-              -  Вичо – чу гласа на жена си от кухнята – Хайде ставай, закуската е готова.
Скочи от леглото и на път за банята, минавайки през кухнята, прегърна съпругата си и прошепна в ухото й:
-              -  Казвал ли съм ти колко прекрасно ухаеш сутрин и колко вкусно готвиш? – една бърза целувка по косата й и бегом към душа.
Нина гледаше след него с отворена уста:  „Какво му става тази сутрин?  От години не е бил такъв…”
Вече в банята,  отмивайки и последните остатъци от съня,  изведнъж в съзнанието му нахлу една мисъл.  Беше като токов удар.  Трябваше да я сподели с някого веднага!
-              -  Нина  - провикна се той - Знаеш ли, че най-важните неща в живота не са Неща!
Жена му се облегна на вратата на банята и му се усмихна.
-              -  Знам, Вичо,  отдавна знам! А, ти как се сети  и защо ми го казваш?
-              -  Сигурно съм сънувал,  но тази мисъл не ми даваше мира! Като че някой или нещо искаше от мен да я кажа на глас. – той се усмихна, още мокър прегърна Нина и се запътиха към закуската и бъдещето…

                              

♫  ❤ ❤



eliboto
17.09.2013