четвъртък, 23 януари 2014 г.

Гостува ми Дани Сулакова с творбата си - Хорейшо


ХОРЕЙШО

Мъррр... Аз не мяукам, само мъркам. С времето овладях точната вибрация, за да въздействам без много да се хабя. Тежък персийски котарак съм. Су, така се казва стопанката ми, ме кръсти Рекс. Приятелките ù обаче ми казват Хорейшо. Сигурно, защото съм ярко оранжев с наситено зелени очи. Су ме взе, когато бях още бебе. Сложи ме вътре в коженото си яке и яхна мотора. Харесах аромата ù. Харесах и дома ù. Пълен с цветя беше. Казвам беше, защото вече ги няма. Аз откъдето мина трева не никне. Ами човешкият език докато го науча, що бели направих. Наложи ù се да смени пердетата. Дамаската на дивана вече е друга. И аз вече съм друг. Дадох ú да разбере, че аз съм мъжът в тази къща и мойто мър ще се чува. Упорито отказвах да спя там, където тя искаше. Усул, усул се промъквах в леглото ù, навивах се на кравайче плътно до нея и така тя свикна. Знаех си аз, че това е любов от пръв поглед. Тя беше само моя, докато…


Докато една вечер нещо се промени. Постоянно се усмихваше. Сипа си питие и заседна пред компютъра. Пишеше ли, пишеше и никаква не се сещаше за мен. Докато аз я чаках търпеливо в леглото. Реших да пофлиртувам, барем ми откликне. Отърках се леко по крачето ù, приютих се в скута ù, замърках. Никаква реакция! Тогава скочих на клавиатурата. Така се разписка, че ушите ми кървяха после. Истината лъсна няколко дена по-късно в образ на мъж. Намразих го още от първи поглед. Миризмата му казваше “търся си дом”, “търся си жена”. Направо ми настръхнаха мустаците. Веднага започна театрално да киха. Алергичен бил, моля ви се! Хайде холан, сякаш аз пък го понасях. Ама кой ли ме пита мен! Изрита ме уж извинително, но се подсмихваше, видях го! Така значи, ще се надцакваме, а! Веднага му маркирах обувките... и двете. А сега да видим кой-кого!
Това, което последва на другия ден, няма да забравя никога. Су беше тръгнала за работа и този дето спеше на моето място се изниза чак на обед. И представете си, никаква алергия нямаше. След като изпразни хладилника, започна да рови в гардероба. И какво ли беше оставил там, че така настървено разхвърляше.Тигърът в мен се пробуди. Скочих върху него, като драсках, където ми видят очите. Защитавах дома ни, бе Су! Ти какво си помисли, че ревнувам ли? А този беше побеснял. Тръгна към входната врата и в мига,  в който обу едната обувка, разбрах, че яко съм го загазил. Помириса я... и след секунди летях от втория етаж. Хайде, простих се с един живот, останаха ми осем. Оживях де! Няма да се вайкам за няколко счупени нокътя, я!


Няколко часа по-късно Су ме намери пред вратата, но бързо ме забрави, щом се прибрахме в къщи. Вместо да се тръшка от рев, тя веднага се обади на полицията. След малко пристигна един от тях. Разпитва я, записваше си показания. Ама много се зазяпваше по моята Су! На другия ден пак дойде, по-следващия отново... Ама какво става тука, бе? Гледай го ти, посяга да я прегръща. Лапите долу, ей! Да не те маркирам и теб, като оня. Сякаш ме чу. Сега пък ме гушка. Гали ме по коремчето. Мъркам дори! И при това не симулирам кеф. Знае как да пипа. Много лесно се предадох. Усещах нещо в него, което ме привличаше. Разбрах го няколко седмици по-късно, когато го видях с куфарите на вратата. Не ми даде възможност дори да му се ядосам.


От една специална чанта скокна истинско пухено видение. Синя персийка с жълто-оранжеви очи. Въх, сърцето ми спря! Приближи се грациозно към мен, спря на дъх разстояние. Ароматът ù ме подлудяваше. Тази прелест щеше да радва само моите очи. И каква хубава двойка щяхме да сме. Аз оранжев, тя синя. А бебетата ни… мъррр.

Близна ме по нослето и ме извади от котешкия рай. Мина бавно покрай мен. Сластно поклащаше опашката си. Спря се, обърна прелестната си главица към мен, сякаш казваше „Хайде де! Специална покана ли чакаш”!?

Ей, казвам ви, тази писана с кеф ще я оставя да ми се качи на главата!




Дани Сулакова Suleimo
7.11.2013г.


http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=313388




неделя, 12 януари 2014 г.

„Наздраве! Благодаря, че те има, приятелю!”…




Мъгла!  Лепкава и гъста като кал! Караш бавно, почти не виждаш пътя!  Мъглата е като капсула в машината на времето. Сядаш вътре и поемаш пипнешком напред… към миналото, едно Дежа вю за нещо или някого. Луташ се, загубваш се и отново се намираш. 
Тишина! Само двигателят мърка тихо и буди мислите ти. Взираш се в детството, в младостта си. Там е шарено, искрящо, бляскаво, симфония от цветове и звезди. А тук… пусто. Все едно си в ковчег, заровен, притиснат отвсякъде. Чувстваш как привиденията на спомените тъпчат гроба ти.
Продължаваш да се движиш, страх те е да спреш дори и на отбивка, може да те забърше някой. Чувстваш се като под вода. Само някакви призрачни силуети се вихрят наоколо, ушите ти заглъхват, вече не виждаш и осевата линия… Попаднал си в десета глуха в примката на време - пространствения континиум и няма измъкване. Струва ти се, че няма и гравитация, че си във  вакуум. Всичко си загубил, дори и спомените ги няма, мъглата е протегнала влажната си лепкава длан и те е стиснала за гърлото. Използва твоята безпомощност, държи те в лапите, иска да ти отнеме и последната твърдина – шофьорската седалка. Звуците също заглъхват, няма въздух, няма звуци, нямаш очи, нямаш сетивност,  нищо не ти е останало. Само една свита на кълбо душа. Душа, която крещи от болка!  Душа изтръпнала от космически студ. Търсеща близост и топлина.
О, небеса! Внезапно те огрява едно прозрение, та ти си мъртъв, много… много отдавна си мъртъв. И ръцете ти отдавна не са на волана, а в скута ти. И придържаш дребната кокалеста фигурка на Смъртта. Сега тя управлява автомобила и живота ти. Какъв живот, нали си мъртъв? Тя обръща закачулената си глава и от там те лъхва хлад и мирис на тлен. Две червени бляскави очи са се вторачили в теб и плуват пред лицето ти. Приближават все повече и тогава, внезапно прозвучава рязко изсвирване на клаксон. Разкъсва тишината и мъглата, фигурата в скута ти бавно се размива. Ти се стряскаш,  хващаш здраво волана  и натискаш спирачки. Пред теб има друг автомобил и стоповете му са на милиметри от бронята ти. Вече чуваш, захлопване на врата, скърцащи стъпки и едно ядосано подвикване: „Какво си мислиш, че правиш, бе? Да ни убиеш ли искаш?” Сърцето ти е прескочило няколко удара и сега помпи яко кръв към мозъка.
Отваряш вратата, излизаш бавно и просто прегръщаш човека пред теб. Не си сам, не си мъртъв!
Стискаш го здраво в прегръдките си, а той разбира без думи, потупва те успокоително по гърба.
А ти шепнеш тихо: ”Жив съм! Живи сме!” После сваляш ръце и вадиш пакет цигари от вътрешния си джоб. С треперещи пръсти слагаш една в устата си и първото вдишване е като експлозия от цветове и звуци. Защото си жив, защото дишаш, защото не си сам!
Мъглата продължава да свива и разпуска пръстените си като една огромна всепоглъщаща змия, но ти вече не се страхуваш. До теб е застанало друго човешко същество и незнайно как си сигурен, че можеш да разчиташ на него, а то на теб. И първото нещо, което ти минава през ума е да отидете в някой бар и да изпиете по едно на малки глътки. И поглеждайки го в очите, да му кажеш: 
„Наздраве! Благодаря, че те има, приятелю!”… 



eliboto
08.01.2014

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=317242#comments