вторник, 9 декември 2014 г.

Възпламеняване...


Мисля, че това е краят... Само още един път ..за последно......



Възпламеняване...


Най-тъмно е преди разсъмване...
Катранено, с парцали от сиво.
Паяжини от жилчици кървави
премрежват  погледа диво.
Главата се люшка по вълните на мислите
и  тази нощ  в  безсъние ражда
чудовищни образи,  вероятно измислени,
породени от никотинова  жажда.
Цигара търси ръката опипом...
Само фасове до филтър изпушени.
Имаше някъде, имаше скрито...
Ето,  намери се една недопушена.
Възпламеняване,  вдишване,  пълна наслада.
Бавно пълзи и се връща усещането,
че си жив и гледаш ококорено,  с изненада,
как се ражда новият ден от нищото.
Пореден изгрев  в капана на тази зависимост,
пореден дъх раздиран от кашлица суха,
поредна заблуда, че можеш да си независим.
И пак възпламеняване, вдишване... До пълна разруха...



:) Опитвам се да ги откажа... Ужасно трудно е!


 http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=335175



Последна цигара - Василис Карас (превод и текст)http://vbox7.com/play:767ba5ce

08.12.2014г.

край

четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Играчки



Есен.  Златно време за правене на туршии,  зареждане на каците със зеле,  варене на домашна скоросмъртница и пълнене на бъчвите с кехлибарената течност на гроздовия  сок,  на който му предстоеше да претърпи метаморфоза и да се  превърне в искрящо вино.


Да де,  но освен да разполагаш с нужните продукти и съдове ти е необходимо и място. В условията на големия град това място са терасите,  мазетата и таваните.  Затова всяка есен се прави подготовка първо на помещението,  което ще съхрани изброената по-горе благодат.

И така,  една слънчева утрин организирах домочадието да подредим тавана,  да извадим всички събрани кашони,  да изхвърлим някои от тях и да освободим така желаното място,  а  по рафтовете и земята имаше колкото щеш. Извадихме всичко в коридора и започнахме да отваряме с любопитство всеки кашон,  за да преценим кое да остане и кое да отиде на боклука.

Странно е колко много неща съпътстват живота на обикновения човек и как той чинно ги подрежда и съхранява,  защото те са станали важна и неотменна част от битието му.

Започнахме с дрехите. Цели камари стари,  но запазени дрехи,  които вече никога няма да се облекат,  защото са омалели,  но някак си не сме могли да се разделим с тях. След тях - два големи кашона пълни със списания за компютри,  автомобили, мода... А,  ето къде били старата прахосмукачка и кафеварка.  До тях навити на рула се мъдреха парчета от тапети,  балатум и две протрити изтривалки.  Дотук беше лесно. След кратък съвет се взе решение – всичко отива по контейнерите пред блока. Идваше по-трудната част.

В дъното на тавана имаше три специални кашона, по един на всеки от трима ни. Съпругът ми грабна своя кашон и заяви,  че няма да изхвърли нито една частичка от него.  Знаех какво има вътре,  защото всяка есен се разиграваше същия сценарий. Не можеше да се раздели със своите „играчки” –  старите длета за дърворезба, пирографа, части от електрически контакти,  катинари,  за които вече нямаше ключове,  дръжки без брави и брави без дръжки,  пирони,  винтове,  парчета кабел... И точно там – една малка чантичка с писма от казармата и стари гаджета.

Синът направо отнесе „своята собственост” и каза,  че му е домъчняло за количките, камиончетата,  оловните войници,  влакчетата... Напусна тавана с достойнство,  отивайки да си поиграе с „богатствата си”,  оставяйки ни сами да продължим.

Дойде ред и за моя кашон.  Всеки път го отварях с трепет и вълнение. Плюшените ми играчки от детството: Мечето без очи,  зайчето без опашка,  тигърчето с протрита от гушкане козинка,  кучето,  което джафкаше когато го натиснеш по коремчето, куклата с дългите мигли,  която вика „мама”,  жълтото пате за баня и парцаления палячо с кръстчета от конец на мястото на очите и шарените дрешки. Там беше и малката гондола от Венеция, която ми подари вуйчо и първите ми кънки,  торбичка с топчета – сирийчета и първата ми касичка, подарък от мама...  В един книжен плик отстрани бяха свидетелствата ми до четвърти клас, пълни отгоре до долу с отлични оценки,  тетрадката по краснопис от първи клас и лексикона от гимназията. Прокарвах пръсти по всяка играчка и спомените оживяваха, избухваха като фойерверки в съзнанието ми. 

Съпругът ми се доближи и ме прегърна, беше забелязал сълзите в очите ми. Това не бяха просто „играчки”,  това бяха спомените ми за едно нелеко,  но щастливо по своему детство.  Това не бяха просто „неща”,   а „онези неща”, без които един живот би бил празен. Не можех да се разделя с тях.

Знаех, че и тази есен трите кашона ще останат като стражи в своя закътан ъгъл, защото най-важните неща в живота не са  неща,  защото те ни изграждаха като личности и защото ни връщаха във вълшебните години на детството,  когато най-голямата ни болка беше от одрасканото коляно.

Сега ще ме попитате защо ви разказвам всичко това?!  Защото искам да ви кажа: Пазете любимите си играчки! Пазете спомените си! Дори когато сте изгубили пътя, те ще ви върнат и ще ви помогнат да откриете правилната посока, да намерите детето у себе си и отново да бъдете щастливи... по своему!

eliboto
15.10.2014

 http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=332399



петък, 11 юли 2014 г.

Празна чаша... пълна чаша...


Празна чаша.... пълна чаша...



„В  душата ти има ли място
за мечти,  оцелели след съд,
капка късно море,  шепа вятър
и любов,   уморена от път?”

Марио  Кроненберг



-          Какво да бъде? – Барманът разсеяно ме поглежда и поклаща глава с разбиране
-          Кафе,  дълго,  без захар - казвам повече на себе си,  отколкото на него и гледам отражението си в отсрещното огледало.
-          Проблеми?
-          Обичайните. – Затъвам в мислите си,  а те са лепкави като гъста кал. Не ми се говори!

Тиха нежна музика запълва пространството. Заведението не е голямо и е полупразно по това време на деня,  само две  маси са заети.  През две столчета от мен сяда мъж на средна възраст с посребрени слепоочия и някаква тъга в очите.  Като опушени са,  леко зачервени,  с  тъмни кръгове наоколо.  Погледите ни се срещат в огледалото на бара. Бързо отмества очи,  като че се страхува да не би някой да надникне в душата му.

Разговорът  с  бармана протича по същия сценарий като мъжът си поръчва водка с битер.  Барманът забърсва енергично плота пред него и върху специална поставка сервира поръчката. След това с отработен жест добавя до пълната чаша и една празна. Мъжът с опушените очи поглежда празната чаша,  усмихва се тъжно,  чуква своята в нея и тихо прошепва нещо.

Момчето зад  бара ми поднася кафето и до него поставя една също такава празна чаша.  Аз повдигам вежди в изненада.
-          За този,  който ти липсва! Напълни я със спомени. – усмихва ми се барманът и продължава да върши обичайните си неща.
„Ей,  че психолог се извъди този момък.” – мисля си аз.  Уцели ме направо в сърцето.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Седя на бара и пия кафе,  а срещу мен - твоята чаша.  Празна чаша,  а пък пълна със спомени. Пълна с илюзии и мечти.  По ръба й още виждам отпечатък от устните ти.  Ах,  тези устни,  така обещаващи и нежно докосващи.  Къде си,  любов моя?  Къде отидоха нашите желания? Как стана  така,  че се загубихме по пътя!?  Защо?  Ако чашата ти е празна,  значи сме изпили щастието си.  Добре,  че поне хубавият спомен е останал...



"...Всички спомени пазя скъпо.
Мили, знаеш,  че ще те обичам вечно..."



eliboto
10.07.2014
 http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=327554




четвъртък, 26 юни 2014 г.

След ОНАЗИ любов...



След   онази  любов...

След онази любов,  Времето бавно умира.  Заспиваш,  а очите ти все са отворени, търсят спомените,  впили поглед  inside.  Търсиш пътеки назад, трудно дишаш. Ставаш далтонист. Някой ти е откраднал цветовете. Сетивността ти изчезва напълно. Не усещаш аромати,  докосвания,  вкусове.  Ослепяваш от взиране в миналото. Единственият звук е падането на сълзите ти,  оглушителен като камбанен звън. Всмукваш се навътре. Най- добрият ти приятел е болката. Тя те гушва и те люлее, пее ти тъжни мелодии,  а ти...

След такава любов,  Ти не си същия,  не си себе си,  постепенно избледняваш, разтваряш се във вакуума на самосъжалението. Очите на близките и приятелите ти се превръщат в криви огледала. Само дето не ти е смешно.  Седиш с отпуснати в скута ръце,  в отчаяние и мислиш,  бродиш  в  спомените,  потъваш  и  спираш да дишаш,  все едно си мъртъв...

След онази любов  изпадаш в безвремие,  загубваш се,  вегетираш,  добиваш формата на дрипа,  захвърлена,  никому ненужна.  И ако точно тогава  се намери някой да ти подаде ръка, ти  не я поемаш, защото си незрящ.
Нуждаеш се от време,  за да преболи,  да премине онзи сърдечен спазъм и аритмия,  а Времето е спряло.  Казват  „Времето лекува”, къде е,  защо само за теб го няма? Или също: „Клин, клин избива”,  къде да търсиш тази любов,  която  ще ти върне желанието за живот.  И защо да я търсиш,  та нали си мъртъв!?...

След такава любов си на прага на безумието, безутешен, прекършен, свършен... Човек без сянка...

СЛЕД   ОНАЗИ  ЛЮБОВ...

И все пак,  някакво извънсетивно усещане  ти подсказва,  че НОВАТА е там  и те чака,  дори зад ъгъла,  или на отсрещната страна на улицата.  Само излез,  прогледни,  чуй птиците,  усети вятъра,  купи си обувки,  изяш един шоколад  и постепенно усещанията ти ще се завърнат.  Светът отново ще стане красив.  Но най-важното е да не пропиляваш нито миг,  да си в точния момент на точното място.

И  ПОСЛЕ  ВЪЗКРЪСВАШ...

eliboto
26.06.2014

 "Сърце, сърце,
ти за всичко си едно!
Радост и скръб ти делиш със нас
във лош и хубав час!"

 http://vbox7.com/play:9631adb7






понеделник, 23 юни 2014 г.

Една приказка без край...



... Орисани да бъдат все сами...



Приседна  слънчев  лъч  във  клоните
на  самотното  дърво  върху  скалата.
Опита  вятърът  да  го  прогони
преди  да  падне  тъмнината.

Като  светулка  бляскаше  игриво
лъчът  самотен  в  тишината.
Подскачаше  по  клончетата  закачливо,
очаквайки  любовна  среща  с  Луната.

А  тя  безкрайно  дълго  се  гласеше
в  сребро  и  злато – ткани,  сърмени  одежди.
С  любимия  си  да  избяга  щеше,
да  се  оженят  тайно  със  надежда,

че  никой  няма  да  ги  раздели.
Но  зла  магия  тегнеше  над  тях,
орисани  да  бъдат  все  сами,
копнеещи  един  за  друг  във  грях...

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Лъчът  протегна  се  и  за  секунда  само
докосна  и  помилва  своята  любима.
Светът  затихна  и  въздишката  на  двамата
отекна  като  гръм  в  душите  на  малцина...

Нещастно  влюбени  и  разделени.
Самотни,   тъжни  и  окаяни,  горките,
си  тръгнаха  по  пътя  си  ранени,
до  следващата  среща  сред  звездите...

 http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=326613      За да видите коментарите, използвайте линка.



 

Забележка: Използваните снимки са от Нета



сряда, 30 април 2014 г.

Истината за приказните герои - ІІ част

За весело настроение през майските празници! : ))))))))))



Истината  за  приказните  герои  ІІ

„Златна  рибка”  мъжете  я  наричат
и  страшно  много  я  обичат.
Всеки  знай  къде  да  я  намери-
в  къщата  с  червените  фенери,
с  табела - „Три желания” – отпред.
Любов  продава  тя  наред...



Летящото  килимче  е  поредната  измама.
Дори  децата  знаят,  че  такива  няма...
С  трева напушен  Аладин
помислил  си,   че  вижда  Джин
от  стъклена  бутилка  да  наднича,
с  „Вълшебна лампа”  във  ръка  да  тича...

А  Маша  и  Мечокът  любовници  били.
На  горската  поляна  се  срещали  в  зори.
Той  мед  й  носел,  тя  банички  му  месела,
живеели  си  доста  весело...

Трите  прасета  и  седемте  козлета
за  първи  път  надушили  се  в  Нета.
В  приятелство  до  гроб  се  врекли
и  „Наглите” - самички се  нарекли...



Пинокио  послъгвал  доста  вещо.
Носът  му  не  растял,  а... друго нещо...

Шехерезада  работела  на  розов  телефон,
мечтите  сбъдвала  и  на  последния  галфон...

Макс  и  Мориц – две  дечица  палави,
днес  са  по-известни  като  братя  Галеви...




Но  стига  толкоз   засега
Друг  път  ще   продължа   с  това...

: ))

eliboto

 http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=323564


Забележка: Използваните снимки са от Нета


петък, 25 април 2014 г.

Истината за приказните герои




Приказните герои не са това, което четем за тях.  Реших да ви разкрия някои неща.... : ))




Снежанка,  всеки  вече  знае,
тинейджърка  пъпчива  е  била,
а  мащехата  -  готина,  така  е,
в  средата  на  годините  жена,
улегнала,  красива  и  желана,
в  Ловеца  влюбена  –  горкана.

За Пепеляшка,  аз  ще  ви разкрия,
че  Баловете - нейна са стихия.
Пантофката  си  малка  уж  забравя
и конкуренцията  с  хитрост  побеждава.
Ловецът,  всъщност  го  мързи.
Платили  са  му  куп  пари,.......   
                                                              ако искате да разберете повече, отворете линка..

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=323358



Приятно забавление!!! : )))))))))))))р



вторник, 25 март 2014 г.

Сребърна сватба.. 25.март.2014




Обичам те...

Обичам те с онази тиха нежност,
която през годините се ражда,
понякога забулена в снежност,
или пък жарка,  страстна жажда.
Жадувам топлите ти длани
и лекото им сладостно докосване.
Милувката  им,  шоколадово-сметанена,
мечтая си и я сънувам в нощите.

Понякога съм бяла и добра,
а друг път ябълка отровена,
но аз благодаря ти затова,
че ми прощаваш и запазваш спомена,
за радостта със тебе изживяна,
за болката,  тъгата и мъглите
за щастието,  сълзите в очите
и сребърните нишки във косите.

Обичам те,  несъвършен,  намръщен,
от трудности сломен,  но не прекършен,
присядащ уморен,  отпускащ длани.
Душата ти ридае цяла в рани,
че не успя да създадеш охолство
за своето семейство и в доволство
да изживееш дните отредени.
Не съжалявай,  нали си имаш мене.
eliboto
25.март.2014г.
Посветено на съпруга ми!

четвъртък, 13 март 2014 г.

И Ябълките за всичко са виновни...





Басня


От мънички прасетата ги учат
как най-добре в живота да сполучат,
какво да хапват и какво да пият,
коя е най-витаминозната помия.
И после като порастат големи
как да избягват разните проблеми.

Не си мислете,  че са прости,
за хубавото имат ноздри.
Най-много прасетата обичат
при ябълковото дърво да тичат.
Слухтят,  подушват и избират,
най-хубавите ябълки намират.

Заоблени и вкусни, сочни, сладки,
със мирис свеж и кожа гладка.
Дадат ли им възможност да се гòстят,
на вкусна ябълка не ще да прòстят.
Попадат и на стари, и набити,
похапват ги, но млади предпочитат.

Затуй е мъдростта написана
и ябълката с карма е орисана:
„Прасетата от ябълки разбират,
най-хубавите винаги избират!”





http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=321084






: )


петък, 28 февруари 2014 г.

Експресът, наречен живот


Експресът, наречен живот



Още с раждането си, човекът се качва на експреса на времето и започва своето пътешествие. За едни това пътешествие е кратко, за други дълго, но крайната гара винаги е една и съща. За всички... И няма измъкване...

Експресът първоначално пътува бавно. През прозореца на всеки един ден виждаш нови места, научаваш нови неща, срещаш други пътници... Разменяте идеи, мисли, флуиди, учите се един от друг, да обичате, да мразите, да добрувате или воювате, да бъдете човеци...С всеки следващ ден скоростта се увеличава, расте, гледката се размазва, детайлите постепенно се губят.. Само обръщайки се назад, можеш да видиш ясно какво е било.


И така ден след ден, месец след месец, година след година, лети експресът на твоя живот и безмилостно те доближава до крайната дестинация. Влакът внезапно спира и по уредбата съобщават едно име. Пътят на човекът, когото извикват свършва тук, сега и завинаги...
Защо ви говоря всички тези неща?!? Важно е едно, колкото и кратко да продължава возенето, поне да е в приятна компания, с приятни хора. А пък , ако ти се падне да си в първа класа, какво по –хубаво от това... Днес е 28-ми февруари 2014, още един месец е преминал покрай прозореца на влакът - убиец. Всеки от нас се надява пътуването да продължи още... И да бъде пълно с радост и веселие... Ами, нека да бъде, нека си го направим, ако не приятно, поне поносимо...



Радвайте се, утре  е първи март и пътуването продължава... Бъдете много щастливи с поредната пролет, обичайте и бъдете обичани... И не забравяйте да подарите мартеничка.. за здраве и късмет.
ОБИЧАМ ВИ!




непубликувано
eliboto
28.02.2014




събота, 15 февруари 2014 г.

КУПИДОН Е МЪРТЪВ... ГОСТ НА БЛОГА МИ - АНАБЕЛ


Свети Валентин се отлага!

Любовта се евтино напи...
и някъде на друга гара,
сменя болката срещу мечти...
Отлага се казах! Във време и час,
където празнуват, няма място за нас.
В различни стаи, различни светове...
чашите държим, умножаваме по две...
Две болки. Две деца. И смърти две,
заслужено приети. А в черното небе
звезди отложено ни светят...
И луната, тази стара лейди...
сякаш свети по-ярко отпреди,
като в нощ от празнични конфети...
когато пръстени със теб смених.

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=319564




четвъртък, 13 февруари 2014 г.

КРАСИ ЧЕРНЕВ, дами и господа....




Рисуване на чувства с темперни бои

 
Гаси угарката си здрача
във мръсносиньото стъкло на залива.
Денят събира своите играчки
и по домовете ги затваря…

Разведени, семейни и самотни –
присядат в кухните и пият.
Луната ги наглежда - лампа нощна,
от скука идва ù да се покрие.

Със облаци, които скриват, но не топлят,
досадни - с безплътните си форми и постели…
Луната е…
Луната е покварена самотница,
която в залива
от много нощи се заглежда…



http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=319373


сряда, 12 февруари 2014 г.

Днес гост на блога ми е Ирен


 Не ме кори...

Ако някой ти каже да не хвърчиш в небесата,
кажи му да се маха от твоя облак!
Боян Максимов



Не ме кори...
Опитах... не мога да порасна...
Обичай ме такава – мечтаеща  под падащи звезди...
Хвърчаща в небесата, наивна, безразсъдна, страстна...

Не ме кори...
Обичай ме такава... опитай... В очите мои погледни...
Там има всичко – обич, болка, радост, щастие, сълзи...
Обичай ме такава... успееш ли - ледът ще се стопи...

Ако не можеш... Просто ми прости...
Но слез от облака ми... тогава за двама ще  е тясно...





 http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=317084