събота, 25 май 2013 г.

КОГАТО ТЕ ДОКОСНЕ АНГЕЛ .....





Докосната от Ангел
За първи път  я срещнах в парка.  Бях излязла на една вечерна разходка.  Беше онова време от денонощието,  когато очертанията на предметите се размиват и придобиват онази мекота и безплътност,  характерни за нещо мистично,  приказно...


Вървях по една от по-крайните алеи,  нямаше жива душа около мен,  само листата потрепваха от лек полъх на вятъра.  Сумракът припадаше бавно,  като че денят  не искаше да отстъпи пред настъпващата нощ.  Вървейки,  лениво размесвах тежките си мисли и се опитвах да попия енергия от природата,  за да продължа да дишам и живея поне още един ден.  Движех се като във вакуум,  дори собствените си стъпки не чувах.  Вятърът беше замрял,  птичите гласове и крякането на жабите от близкото езерце бяха притихнали.  Пустош...
В този миг дочух тих шепот.  Не можех да доловя думите,  но ясно разбирах,   че е човешки говор. Спрях и се огледах.  В сумрака нищо не се виждаше.  Бавно погледът ми обхождаше дърветата от двете страни на алеята.  И тогава я видях.  Почти се беше сляла с близкия дънер.
Беше застанала права до дървото,  обгърнала го с ръце,  плътно долепила лявата страна на лицето и ухото си до дънера.  Все едно го слушаше как й разказва истории,  а тя му отговаряше. Така както беше застанала,  човек можеше да мине много пъти покрай нея без да я забележи.



            Изненадах се от това присъствие и нещо ме подтикна да пристъпя две – три крачки в нейната посока.  За жалост една суха клонка изпращя под краката ми и това ме издаде. Тя трепна, ръцете й се отпуснаха  надолу,  контактът й с дървото прекъсна.
Тя излезе на алеята и застана пред мен.  На устните й трепкаше едва доловима усмивка. Гледаше ме спокойно сякаш ме изучаваше.  В този момент очите й имаха цвят на тъмно - зелена вода.  Косата й беше черна,  късо,  по момчешки подстригана.  Фигурката й – дребна , слабичка,  крехка като на дете.
Без да изрече нито дума,  тя пристъпи към мен и ме прегърна.  В този миг сякаш времето спря. Съзнанията ни станаха едно цяло.  Аз научих всичко за нея, а тя - за мен. Получи се божествено сливане на съзнания и души.
Въпросите ми в миг станаха отговори.  Усещането беше все едно съм гушната от Господ.  Толкова леко,  топло и приятно ми беше на душата.  Проблемите ми в миг изчезнаха,  стопиха се и се размиха в настъпващата нощ.
После Тя отстъпи крачка назад и както си стоеше пред мен бавно започна да се топи в мрака. Изчезна напълно и докато разбера какво става,  нея вече я нямаше.  След нея остана чувството за лекота и още нещо...  Тя ми беше върнала вярата и ми беше подарила късче от своята безгранична любов към живота.
Не знам колко време съм стояла така,  но когато дойдох на себе си,  усетих, че стискам нещо в шепата си.  Разтворих изумена лявата си длан и видях една малка черна,  картонена кутийка, превързана с червена панделка.  Бързо се придвижих към една от лампите в парка,  за да виждам по-добре.  Повдигнах капачето и зяпнах от изненада. В кутийката имаше един камък и бележка на която пишеше следното:
„Това е слънчев камък.  За него казват,  че когато е дарен от сърце, носи късмет на собственика си. Знаех,  че ще те срещна и щом го видях ми напомни за теб. Нека те прави щастлива,  когато го погледнеш и се сетиш за мен.
И помни винаги – нашите сърца не са от камък!!!
Ние сме целунати от Бог!!!
Бъди щастлива, Ели!”
18.05.2013 г.



Заплаках.  Плачех с  онези пречистващи сълзи на благодарност към Бог,  че ми е позволил да се докосна до един от неговите Ангели,  живеещи между хората.   Той ми се беше усмихнал чрез Нея,  като Иисус на дете.  Той я беше изпратил за мен като подарък в един от особено трудните ми дни.  Плачех и препрочитах бележката,  а върху нея стоеше моето име.
В този миг се убедих,  че няма нищо случайно в този свят,  че нещата се случват,  защото са предопределени  и  човек трябва да отвори сетивата си,  съзнанието  и сърцето си,  за да ги види,  почувства  и  разбере.

Зная,  че един ден отново ще я срещна и очаквам този ден с нетърпение.
еliboto
23.05.2013 г.

Посветено  на  D.
Вдъхнови  ме  една  неочаквана  среща  с  една    невероятно  силна,  млада  жена  и  една  песен  на  George Michael - Jesus To A Child 

♫♫ ❤ ❤♫♫ ❤ ❤ ♫♫



"Добрина в очите ти, мисля,че ме чу да плача, и ми се усмихна като Исус на дете. Аз съм благословен, и знам,че раят е изпратен, раят е откраднат, ти ми се усмихна, като Исус на дете. И каквото научих от всичката тази болка, мислех,че никога няма да почувствам същото за някой или за нещо отново..."
Забележка:  Всички снимки  и  клипове,  използвани  в  блога  са  взаимствани  от  Гугъл +   и   Нета!






вторник, 21 май 2013 г.

Там, в края на Времето...





Време

Срещу  офиса  ми  има  малко  кафене  с  три  масички  отпред  и  още толкова  вътре.  Когато  беше  приятно  времето,  аз  отивах  да  изпия чашка  ароматно  кафе  и  да  хапна  нещо  набързо  в  обедната  почивка. Обикновено  сядах  отвън,  за  да  наблюдавам  движението  около  мен  и  да  изпуша  една  цигара  с  кафето.
Този ден обаче беше хладно,  с надвиснали облаци,  бременни с дъжд. Липите току що бяха цъфнали  и  уханието им,  примесено  с  миризмата на изгорели газове  от усиления трафик,  ми създаваше един дискомфорт  и леко главоболие.  Една от колежките предложи да отиде за сандвичи и напитки за всички в стаята.  Докато тя се върне другите колежки хукнаха да напазаруват от близките магазини.  Аз останах сама и се загледах през прозореца,  който е на първия етаж и предлага доста ограничена гледка. Видях колежката да пресича улицата към кафенето,  огледах докъдето можех да видя нещо.  Гледката беше потискаща – забързани хора и коли препускаха всеки в своята си посока.  Намръщени лица – опитвах се да прочета в очите им за какво мислят,  но те отминаваха толкова бързо…
В този момент погледът ми беше прикован от една фигура на жена, седнала на най-близката до офиса масичка.  Имаше нещо особено в нея, нещо загадъчно.  Погледът ми като магнит се спираше там.  Не можех и за миг да откъсна очи.  Какво ли толкова ме привличаше,  беше необяснимо.
Започнах  да я изследвам.  Беше на средна възраст,  с къса кестенява коса,  приятно закръглена,  с хубаво кожено манто,  под което се подаваше яката на бяла риза.  Чантата и обувките й бяха в тон с облеклото.  Виждах единия  й крак с леко подут  глезен,  което ме наведе на мисълта,  че през повечето време или седи,  или стои изправена.  Нищо особено не виждах в нея и въпреки това не можех да откъсна погледа си.  Дали защото седеше абсолютно  неподвижна с чаша недопито кафе на масата, или защото беше отпуснала ръцете си в скута по един такъв особен начин. Засега не виждах лицето й.
Изведнъж в съзнанието ми изникна думата „обреченост”.  Да,  точно така,  тя имаше вид на обречен човек.  Човек на края на силите си, изтърпяващ някакво изпитание,  почти взел някакво решение,  но още напрегнат,  като че ли очакващ опрощение свише.
Прииска ми се да отида и да поговоря с нея,  имаше нещо толкова трогателно в тази непозната.  Прииска ми се аз да бъда онова опрощение, което очаква.
В този момент тя се раздвижи и стана.  Изправи гордо снагата си и за миг успях да зърна част от лицето й.  Не можах да го разгледам,  но някаква тръпка на ужас полази по гръбнака ми и болката в главата ми се усили внезапно.  Усещах я като пулсиращ болен зъб.  Някакво Дежа вю погали за миг съзнанието ми и отлетя.
Тя се беше обърнала с гръб към мен и събличаше мантото си.
Внимателно  го сгъна и го постави на стола,  на който беше седяла неподвижно.  До него остави чантата си като преди това бръкна в нея и извади лист хартия.  Постави листа на масата и го затисна  с чашата,  с отдавна изстиналото кафе. Огледа внимателно да не е забравила нещо. Опъна полата си и приглади блузата с ръце.  След което гордо изправи глава и тръгна право към края на тротоара.
В този миг видях лицето й,  очите й…  толкова познати,  близки и толкова далечни …  Бях се парализирала,   исках да извикам,  но нямах въздух.  Чукове блъскаха в главата ми…
Тя застана на края на тротоара,  не се озърна,  гледаше право пред себе си.  Вече знаех точно какво ще се случи.  Един самосвал се приближаваше много бързо.
Тя направи своята крачка в точния момент…
Чу се рязко изсвирване на спирачки  и аз знаех,  чувствах го,  че тя няма никакъв шанс…
Парализата внезапно ме напусна и аз политнах към бюрото.  В полусъзнание чувах писъците и врявата от улицата.  Болката в главата ми изведнъж изчезна,  мислите ми се подредиха.  Аз я познавах,  знаех коя е Тя.
Това бях Аз!


eliboto
2013-04-26 

Какво ме вдъхнови?!

Един превод на песента:  Pink Floyd - Time (с превод на Петя Дубарова)

ВРЕМЕ

Текат  минути,  часове  и  дни
в  безспирен  бяг  безследно  отлетели.
Как  страшно  в  тези  четири  стени
ти  блъскаш  свойте  мисли  посивели.
И  чакаш  някого.  Но  идва  ден,
когато  по  пътеки  осветени,
от  блясъка  на  слънце  озарен,
с  изопнати  от  дъжд  прохладни  вени,
ще  спреш  за  миг  внезапно  покосен
от  мисъл:  Младостта  е  изживяна!
И  как  ли  ще  признаеш  ужасен
пред  себе  си,  че  тя  е  пропиляна.
И  истински  все  още  неживял,
денят  ти  сив  отмерва  пулс  последен.
И  времето  ще  сграбчиш  ти  без  жал
със  трескави  ръце  и  ужас  леден.
Към  слънцето  с  пресъхнали  очи,
съсипан,  прежаднял  ще  се  катериш,
но  слънцето  жестоко  ще  мълчи
и  нищо  ново  няма  да  намериш,
защото  си  съвсем  обикновен  човек
на  средна  възраст.  Много  скоро
е  може  би  и  онзи  страшен  ден,
когато  смърт  очите  ще  затвори.
Ще  върнеш  ли,  дали  ще  върнеш  пак
загубеното,  вече  пропиляно?!
На  карта  ще  залагаш,  светъл  бряг
ще  търсиш,  но  във  тебе като  рана
ще   пари  мисълта,  че  две  неща
не  можеш  никога  да  си  възвърнеш: 
Живота  да  избавиш  от  смъртта 
и  времето  назад  да  върнеш! 

Изтича  песента  като  вода!
Но  времето  остава  нейна  стража.
Дотука  спира  моята  следа,
а  имах  толкова  много  да  ви  кажа.


(Петя  Дубарова)


Прочети още: http://www.stihovebg.com/Proza/Razkazi/Vreme/175167.html#ixzz2TuSALTnz







Преди да стигнеш края на Времето... полетИ, колкото и за кратко да е.... !!!


♫♫ ❤ ❤ ♫♫♫ ❤ ❤ ♫♫



На сън да полетиш в простора.. http://vbox7.com/play:24e97510b0

Забележка: Всички снимки и гифове използвани в публикацията са от Гугъл+  и Нета!



събота, 11 май 2013 г.

Отвъд вратите на Рая / разбъркани мисли / - eliboto





Отвъд вратите на Рая

/разбъркани мисли/

В нереална приказка живеем.  Усмихваме се,  плачем,  любим  и  творим, създаваме  си свят,  пълен с измислици и забравяме най-важното,  че приказките са населени не само с принцове и добри феи.  В тях живеят и чудовища,  страховити създания,  родени от нашите безпокойства, болки и терзания.  Храним страховете си всеки ден с наранена гордост, завист и омраза.  Очакваме неочакваното,  принцът на бял кон, птичето на щастието,  бялата лястовица,  да дойдат и да ни спасят от нас самите.  Това няма как да стане,  ако не променим себе си, своите мисли,  чувства и вътрешна хармония.  То пък една хармония. Твърде често пеем фалшива мелодия,  а си мислим,  че сме изпели песента на живота си.  Заблуждаваме себе си,  вместо да погледнем в очите на околните и да видим собствения си разкривен до неузнаваемост свят.




Това,  за което мислим,  най-често е това,  което ни липсва,  а ни липсват толкова много неща.  Забравяме малките,  незначителни удоволствия в живота,  дребните жестове,  които носят радост.  Все летим на някъде,  все бързаме.  Къде остана покоят и мълчаливото съзерцание на заобикалящата ни красота?  Къде се изгубиха детските мечти за дребнички и прости нещица?  Защо превръщаме живота си в Ад,  когато знаем,  че Раят е тук на земята?!  Той,  онзи другият,  дали го има  или не,  никой не знае.  Губим вярата в собствените си сили и все се надяваме на чудото  да се случи.  А чудесата са вътре в нас,  сами трябва да ги  сътворим.




Станали сме прекалено пресметливи,   страхливи  и  подозрителни. Забравяме да обичаме,  а говорим за любов.  Забравяме за прошката, която трябва да се дава всеки ден,  а не само на празник.  Губим себе си в мъгливата гора на отчаянието,  на пропуснатите ползи,  на сенките от миналото.  А те,  сенките от миналото,  само това чакат.  Идват незабавно и като бърз влак помитат радостта в очите ни.  Грабят от съня ни,  изпепеляват душите ни,  затварят кръга на страданието около нас.



Забравяме,  че вчера си е отишло безвъзвратно и няма да се върне,  а утре може и да не дойде никога.  Защото Утре е Днес,  Сега,  в този момент,  в един единствен миг!!!
На всички вас,  които прочетохте тези разбъркани мисли,  пожелавам:
„Живейте щастливо,  в мир със себе си,  Днес и Сега!  Не оставайте отвъд вратите на Рая!  Той е Тук, в този момент!”


Вдъхнови ме една страхотна песен на невероятната Лара Фабиан:
 Lara Fabian - Tomorrow is a Lie





Прочети още: http://www.stihovebg.com/Proza/Druga/nyama_ime/173114.html#ixzz2Sw1LGsJS








Забележка: Използваните снимки и други материали са взети от Гугъл +  и  Интернет!



неделя, 5 май 2013 г.

НА ВЕЛИКДЕН МИ ГОСТУВА МАРИН ТАЧКОВ


ХРИСТОС  ВОСКРЕСЕ!!
БЪДЕТЕ  ЩАСТЛИВИ  И  МНОГО  ОБИЧАНИ!!



Любовни съзвучия

Любовно и нежновалежно
целувам твоята душа...
Да се обичаме... безбрежно -
подобно птици и цветя!...

Прониквам те светлолюбиво...
Вълнувам твоите гърди...
И с пълнолюбие се вливам
във твоите любовини...

С Любовия ще те посея...
И с теб ще се запролетим...
Ще се издигнем над Безверия,
над Саксофония, над Рим...

И може би - в една симфония -
ще сме съзвучия любовни...


Марин Тачков
22 февруари 2013 г. 

Прочети още: http://www.stihovebg.com/Poeziya/Lyubovna/Lyubovni-sazvuchiya/170855.html#ixzz2SOrFDbFK




⋯ ❤ ⋯





Изповедта на една компаньонка


В един нощен бар си пиех уиски...
При мене дойде чаровна жена...
Със странна тъга и с поглед замислен
за своя живот разказа ми тя:
   "Аз някога бях добра ученичка...
   Но срещнах веднъж богат бизнесмен.
   Повярвах му аз, че ще ме обича,
   че всички звезди ще смъкне за мен...
Той имаше чар - бе силен и властен,
с имоти, коли, със къща-мечта...
Замая ме той със думи прекрасни,
с обноски добри, с бижута, цветя...
   За мен обеща неща непознати -
   безброй часове на страст и любов,
   крайморски лъчи и "пясъци златни",
   коли и пари, ох-холен живот...
Представях си аз със мисли невинни
красива любов - високо хвърчах...
А моят любим, нали, приземи ме
 
на своя диван със твърда ръка...
   Отдадох му аз от себе си всичко.
   И той ме пое във свои ръце...
   А аз - нали бях добра ученичка -
   научих добре урока по секс...
Той ловко след туй ме хвърли в живота. -
Със негов "добър" приятел преспах...
Веднъж проигра той мене на покер. -
На другия ден "спечели" ме пак...
   И всичко дължа на моя "учител". -
   Въведе ме той във бизнеса свой. -
   Момиче за секс във клуб еротичен -
   печелех пари... И давах безброй...
Ужасно, нали?... Но като размислиш -
то целият свят е публичен дом!...
 - Хей, барман, налей за нас по уиски!...
Аз черпя сега, мой мил компаньон!...
   На колко мъже съм дала  "утеха"...
   Кой мене, кажи, ще ме утеши?...
   И всичко това, което ми взеха -
   не може ей тъй да се върне, нали? -
Да бъда аз пак добра ученичка,
със светли очи, със свежа душа...
Да чакам нощта с надежда едничка
за чиста любов... Къде ли е тя?...
   От тоя зъл свят съм аз отвратена!...
   А ти си добър и нежен, нали?...
   Ела и стопли душата студена!...
   След туй затвори очите ми ти!..."

    Марин Тачков -
    "Български песни" /2002 г./






Забележка: Използваните снимки и музика са взети от Гугъл +  и Интернет!







петък, 3 май 2013 г.

Великден




Великден

Великден  е  ден за възкръсване!

Дали??
Често се питам,  възможно ли е да умре една мечта,  или една любов и след това да възкръснат с нова сила! Очите ти,  забулени от скръб,  да се усмихнат на света и да заблестят!  Раните,  смъртоносните,  от които кървиш до пресъхване,  да се затворят и да изцериш душата си, обгорената,  от жарките стрели на обидата.
Възможно ли е да оживееш,  когато хиляди пъти си умирал по малко?! Можеш ли да вдъхнеш живот на мъртви чувства?
Възможно ли е да има щастие,  там където нещастието е пуснало дълбоки корени?  Възможно ли е да възкръсне Прошката за непростимото?
Може ли да се възроди Вярата в свят на неверници?  А Надеждата? Нали казват,  че оставала последна. Може ли Надеждата да оцелее и да разцъфне в изпепелените недра на мъртвата душа?!




Всичко е възможно!

Щом веднъж е станало Чудото,  то може да се повтори! Само ни трябват  зрънце воля и кураж.
Те идват неочаквано,  точно когато си загубил пътя си и се движиш с последни сили в тунела на вечността,  качен на композицията  за Ада,  в товарния вагон,  свит между пакетите с надписи  „мъка”,  „скръб”,  „нещастие”,  „отчаяние”.
        Идват с протегната длан за подкрепа отвън,  или с вътрешната ти невидима ръка,  която те сграбчва за яката и те издърпва от ямата,  в която си потънал.
Чудото на възкръсването е вътре в нас.  Ние можем да го мобилизираме и употребим за другиго,  или за нас самите. Само не трябва да се поддаваме на отчаянието и паниката.
Дошло е време за възкръсване.  И не ни е нужен специален ден. Нашият Великден е всеки един ден от живота ни.

Честит празник!  Бъдете здрави и много щастливи!


eliboto
2013.05.03