Мъгла! Лепкава и гъста като кал! Караш бавно, почти не виждаш пътя! Мъглата е като капсула в машината на времето. Сядаш вътре и поемаш пипнешком напред… към миналото, едно Дежа вю за нещо или някого. Луташ се, загубваш се и отново се намираш.
Тишина! Само двигателят мърка тихо и буди мислите ти. Взираш се в детството, в младостта си. Там е шарено, искрящо, бляскаво, симфония от цветове и звезди. А тук… пусто. Все едно си в ковчег, заровен, притиснат отвсякъде. Чувстваш как привиденията на спомените тъпчат гроба ти.
Продължаваш да се движиш, страх те е да спреш дори и на отбивка, може да те забърше някой. Чувстваш се като под вода. Само някакви призрачни силуети се вихрят наоколо, ушите ти заглъхват, вече не виждаш и осевата линия… Попаднал си в десета глуха в примката на време - пространствения континиум и няма измъкване. Струва ти се, че няма и гравитация, че си във вакуум. Всичко си загубил, дори и спомените ги няма, мъглата е протегнала влажната си лепкава длан и те е стиснала за гърлото. Използва твоята безпомощност, държи те в лапите, иска да ти отнеме и последната твърдина – шофьорската седалка. Звуците също заглъхват, няма въздух, няма звуци, нямаш очи, нямаш сетивност, нищо не ти е останало. Само една свита на кълбо душа. Душа, която крещи от болка! Душа изтръпнала от космически студ. Търсеща близост и топлина.
О, небеса! Внезапно те огрява едно прозрение, та ти си мъртъв, много… много отдавна си мъртъв. И ръцете ти отдавна не са на волана, а в скута ти. И придържаш дребната кокалеста фигурка на Смъртта. Сега тя управлява автомобила и живота ти. Какъв живот, нали си мъртъв? Тя обръща закачулената си глава и от там те лъхва хлад и мирис на тлен. Две червени бляскави очи са се вторачили в теб и плуват пред лицето ти. Приближават все повече и тогава, внезапно прозвучава рязко изсвирване на клаксон. Разкъсва тишината и мъглата, фигурата в скута ти бавно се размива. Ти се стряскаш, хващаш здраво волана и натискаш спирачки. Пред теб има друг автомобил и стоповете му са на милиметри от бронята ти. Вече чуваш, захлопване на врата, скърцащи стъпки и едно ядосано подвикване: „Какво си мислиш, че правиш, бе? Да ни убиеш ли искаш?” Сърцето ти е прескочило няколко удара и сега помпи яко кръв към мозъка.
Отваряш вратата, излизаш бавно и просто прегръщаш човека пред теб. Не си сам, не си мъртъв!
Стискаш го здраво в прегръдките си, а той разбира без думи, потупва те успокоително по гърба.
А ти шепнеш тихо: ”Жив съм! Живи сме!” После сваляш ръце и вадиш пакет цигари от вътрешния си джоб. С треперещи пръсти слагаш една в устата си и първото вдишване е като експлозия от цветове и звуци. Защото си жив, защото дишаш, защото не си сам!
Мъглата продължава да свива и разпуска пръстените си като една огромна всепоглъщаща змия, но ти вече не се страхуваш. До теб е застанало друго човешко същество и незнайно как си сигурен, че можеш да разчиташ на него, а то на теб. И първото нещо, което ти минава през ума е да отидете в някой бар и да изпиете по едно на малки глътки. И поглеждайки го в очите, да му кажеш:
„Наздраве! Благодаря, че те има, приятелю!”…
eliboto
08.01.2014
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=317242#comments
Няма коментари:
Публикуване на коментар