http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=343711- линка на песента
: ) Благодаря на екипа за добре свършената работа.
Специални благодарности на Наско Христов, който избра моят текст и се вдъхнови да напише музиката за него. Благодаря, Наско, страхотно си се справил!!! Голяма прегръдка от мен. :)
Антоан Антонов има красив глас и е успял да придаде още по-завършен вид на тази чудесна песен. Благодаря ти, Антоан! Прегръщам ви!!!
Трудно ми е да изразя с думи какво е усещането. Хиляди пъти, благодаря, с пожелание за нови творчески успехи. :)))
Текстът може да бъде видян Тук: http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=332182
Една от най-любимите ми книги е „Алексис Зорбас” на Никос
Казандзакис. За първи път я прочетох, когато бях в гимназията и оттогава до
днес съм я препрочитала многократно. За себе си я наричам книга за истинския
живот, пълна с неостаряваща мъдрост. Няма да преразказвам съдържанието само се
постарах да извадя някои от най- открояващите се цитати от този роман:
-За сърцето:
"Сърцето е като корабни платна, в
началото на странстването те са чисто бели и неопетнени, но бурите и ветровете
ги разкъсват многократно, докато един ден целите платна
станат в кръпки съшити с дебел конец, но никоя буря не може да ги скъса
отново..."
„Такова
нещо е и сърцето ми. Дупка до дупка, кръпка до кръпка, несломимо”
-За щастието:
„Отново се уверих колко просто и скромно нещо е
щастието – чаша вино, един кестен, едно нищо и никакво мангале, шумът на
морето, нищо друго. Нужно е само, за да почувстваш, че всички тези неща са
щастието, едно просто и скромно сърце.”
„Това е истинското щастие – да нямаш никакви
амбиции и да работиш като вол, сякаш си изпълнен с всички амбиции; да живееш
далеч от хората и да ги обичаш, без да имаш нужда от тях. Да е Коледа, да си
хапнеш, да си пийнеш добре и след това да се изплъзнеш сам от всички клопки, а
над теб да са звездите, отляво – земята, отдясно – морето, и да осъзнаеш
изведнъж, че в сърцето ти животът е извършил и последния си подвиг и се е
превърнал в приказка.”
-За жената:
„Защото, бре гърче, който може да легне с някоя
жена в леглото си и не легне, върши голям грях! Да те повика, бре, една жена в
леглото си и ти да не отидеш – погубваш душата си, да го знаеш! Тази жена ще
въздъхне в деня на Страшния съд и тазви въздишка на жената ще те запрати, който
и да си, каквито и добрини да си сторил, в ада!”
„Задяваш ме час по час твоя милост, че обичам
жените; ами че как, бре, да не ги обичам, като са такива слаби същества, дето
не знаят какво искат и дето само като ги хванеш за ненките, веднага разтварят
всички врати и се предават?”
„Когато господ извадил — проклет да бъде този час! — реброто от Адам, за
да създаде жената, дяволът се превърнал на змия и — хап! — грабнал реброто и
побягнал… Спуснал се господ, хванал го, но дяволът му се изплъзнал и в ръцете
на господа останали само рогата му. «Добрата стопанка — рекъл господ — и с
лъжица преде. И аз с рогата на дявола ще направя жената.» Направил я и ни взеха
дяволите”
„Истинската жена, да го знаеш,
повече се радва заради радостта, която дава, отколкото заради радостта, която
получава от мъжа.”
„На, кълна се в морето бре, момчета- когато
видях смъртта пред себе си, нито за Богородица се сетих, нито за свети Никола!
Извърнах се към Кулури, помислих си за жената и извиках: ~Ех мари, Катерина! Де
да бях сега в леглото ти!~"
-За свободата:
„Това ще рече свобода, мислех си аз. Да имаш някаква страст —
да трупаш златни лири — и изведнъж да победиш тази си страст и да разпилееш
цялото си състояние във въздуха!”
„Да се освободиш от една
страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена… Но нима и това не е робство? Да
се жертвуваш за една идея, за племето си, за бога? Или може би колкото по-високо
стои господарят, толкова по-дълго е въжето на робията ни, тогава скачаме и
играем из много по-просторно поле, умираме, без да стигнем края му, и наричаме
това свобода?”
-За пиенето:
„Ром с градински чай сватлък не прав, ще пиеш и
твоя милостром. Та да стане сватлъкът.”
-За Църквата:
„МОре,
мен ме бива за игумен – каза той. – Ако отворех манастир, бас държа, че щях да
накарам останалите да спуснат кепенци и щях да им взема клиентелата. Сълзи ли
искаш? Една напоена с вода гъба и всичките ми икони щяха да се разплачат.
Гръмотевици ли искаш? Щях да наглася някаква машинка под Светата трапеза, та да
реве.Призраци ли искаш? По цяла нощ двама от доверените ми калугерищяха да се
разхождат по покрива на манастира с чаршафи. И щях да подготвям всяка година
куци, слепи, парализирани, на събора на нейна милост- и щяха уж да виждат
изведнъж отново светлината и да скачат да играят хоро.”
„- Да
вървим – казах- в името божие! - И на дявола! – добави спокойно Зорбас.”
.............
Много още бих цитирала, но смятам, че и това е
достатъчно. Ако не сте чели книгата, прочетете я. Всеки ред си заслужава...
„Театърът (от гръцкиθέατρον - място за зрелища) е вид сценично изкуство, което се състои от изиграване
на сценарии или истории пред публика, при което се използва съчетание от реч, жестове,
музика, танц,
звук
и зрелище. В допълнение към
стандартния разказвателен диалог, театърът може да се види под формата на опера,
балет, мимика, кабуки, китайска опера, куклен театър и пантомима. В основата на драматичното действие стои
конфликт, чието разрешение или неразрешение провокира размисъл. Целта на
театъра е да предизвика у зрителите катарзис. Като всяко изкуство, той представлява покана за
разговор — елемент от един безкраен диалог.”
И както Шекспир е казал: „Животът е
сценаи всички в него са актьори”
И не само актьори, но и режисьори,
сценаристи, статисти и зрители.
Обичам театъра във всичките му
разновидности.
Преди няколко години се заговори, че
театърът постепенно отмира. Не смятам, че е така. Залите все така се пълнят,
представленията стават по - динамични, използват се и много нови технологии. Той
се променя в унисон с новото време.
Преди няколко години хората гледаха
телевизионен театър, сега могат да го видят и в нета.
Социалните мрежи и форумите станаха арена
на малки представления. Актьорите са обикновени хора, някои от тях играещи със
собствените си лица, други маскирани, но всеки е освободен да изразява емоциите
и чувствата си. Има драма, има трагедия, има комедия, фарс и т.н. На лице са и
лошите, и добрите актьори, и статистите, които повтарят репликите, и публиката,
която аплодира...
Обичаме се, плачем,
флиртуваме, споделяме, целуваме, ядем и пием виртуално... Наричаме се приятели,
а не се познаваме. Не ви ли се струва, че се обезцени малко думата "приятел"!?
Погледнете там дефилира съвременната
Жулиета със свитата си от поклонниции
Ромео, който я кани да му потанцува на „кола”,тук новият Дон Кихот се бори с вятърните мелници в политиката,другаде размахват поучително пръст като
цитират класиците...Всички станахме поети, писатели, мъдреци. Дори хора, които
не могат да напишат правилно името си, се изживяват като носители на светлина и
мъдрост. Няма лошо, защото това е съвремието.
Не ме разбирайте погрешно. Всеки се
бори да изпъкне, да бъде в светлината на прожекторите, да се разходи по
„червения килим”, да изиграе поредната „запомняща се роля” и да спечели обичта
на публиката. Има и хейтъри, като в истинския живот, които стоят отстрани и
дюдюкат, подхвърлят нецензурни реплики и замерят актьорите с виртуални домати и
яйца.
Аз също съм тук, смея се, плача,
умилявам се, цитирам умни хора, драскам си свои мисли,участвам активно в поредното представление.
Любимият ми жанр е комедията. Сядам на първия ред и гледам с дежурната порция
пуканки и чаша бира. Забавно е, повярвайте ми много е забавно... Всъщност вие
си го знаете...
Ще завърша с дежурната фраза: „До нови срещи в другия спектакъл!”
.gif)
