Още с раждането си, човекът се качва на експреса на времето
и започва своето пътешествие. За едни това пътешествие е кратко, за други дълго,
но крайната гара винаги е една и съща. За всички... И няма измъкване...
Експресът първоначално пътува бавно. През прозореца на всеки
един ден виждаш нови места, научаваш нови неща, срещаш други пътници...
Разменяте идеи, мисли, флуиди, учите се един от друг, да обичате, да мразите,
да добрувате или воювате, да бъдете човеци...С всеки следващ ден скоростта се
увеличава, расте, гледката се размазва, детайлите постепенно се губят.. Само
обръщайки се назад, можеш да видиш ясно какво е било.
И така ден след ден, месец след месец, година след година,
лети експресът на твоя живот и безмилостно те доближава до крайната дестинация.
Влакът внезапно спира и по уредбата съобщават едно име. Пътят на човекът,
когото извикват свършва тук, сега и завинаги...
Защо ви говоря всички тези неща?!? Важно е едно, колкото и
кратко да продължава возенето, поне да е в приятна компания, с приятни хора. А
пък , ако ти се падне да си в първа класа, какво по –хубаво от това... Днес е
28-ми февруари 2014, още един месец е преминал покрай прозореца на влакът - убиец.
Всеки от нас се надява пътуването да продължи още... И да бъде пълно с радост и
веселие... Ами, нека да бъде, нека си го направим, ако не приятно, поне
поносимо...
Радвайте се, утрее
първи март и пътуването продължава... Бъдете много щастливи с поредната пролет,
обичайте и бъдете обичани... И не забравяйте да подарите мартеничка.. за здраве
и късмет.
Мъррр... Аз не мяукам, само мъркам. С времето овладях точната вибрация, за да въздействам без много да се хабя. Тежък персийски котарак съм. Су, така се казва стопанката ми, ме кръсти Рекс. Приятелките ù обаче ми казват Хорейшо. Сигурно, защото съм ярко оранжев с наситено зелени очи. Су ме взе, когато бях още бебе. Сложи ме вътре в коженото си яке и яхна мотора. Харесах аромата ù. Харесах и дома ù. Пълен с цветя беше. Казвам беше, защото вече ги няма. Аз откъдето мина трева не никне. Ами човешкият език докато го науча, що бели направих. Наложи ù се да смени пердетата. Дамаската на дивана вече е друга. И аз вече съм друг. Дадох ú да разбере, че аз съм мъжът в тази къща и мойто мър ще се чува. Упорито отказвах да спя там, където тя искаше. Усул, усул се промъквах в леглото ù, навивах се на кравайче плътно до нея и така тя свикна. Знаех си аз, че това е любов от пръв поглед. Тя беше само моя, докато…
Докато една вечер нещо се промени. Постоянно се усмихваше. Сипа си питие и заседна пред компютъра. Пишеше ли, пишеше и никаква не се сещаше за мен. Докато аз я чаках търпеливо в леглото. Реших да пофлиртувам, барем ми откликне. Отърках се леко по крачето ù, приютих се в скута ù, замърках. Никаква реакция! Тогава скочих на клавиатурата. Така се разписка, че ушите ми кървяха после. Истината лъсна няколко дена по-късно в образ на мъж. Намразих го още от първи поглед. Миризмата му казваше “търся си дом”, “търся си жена”. Направо ми настръхнаха мустаците. Веднага започна театрално да киха. Алергичен бил, моля ви се! Хайде холан, сякаш аз пък го понасях. Ама кой ли ме пита мен! Изрита ме уж извинително, но се подсмихваше, видях го! Така значи, ще се надцакваме, а! Веднага му маркирах обувките... и двете. А сега да видим кой-кого! Това, което последва на другия ден, няма да забравя никога. Су беше тръгнала за работа и този дето спеше на моето място се изниза чак на обед. И представете си, никаква алергия нямаше. След като изпразни хладилника, започна да рови в гардероба. И какво ли беше оставил там, че така настървено разхвърляше.Тигърът в мен се пробуди. Скочих върху него, като драсках, където ми видят очите. Защитавах дома ни, бе Су! Ти какво си помисли, че ревнувам ли? А този беше побеснял. Тръгна към входната врата и в мига, в който обу едната обувка, разбрах, че яко съм го загазил. Помириса я... и след секунди летях от втория етаж. Хайде, простих се с един живот, останаха ми осем. Оживях де! Няма да се вайкам за няколко счупени нокътя, я!
Няколко часа по-късно Су ме намери пред вратата, но бързо ме забрави, щом се прибрахме в къщи. Вместо да се тръшка от рев, тя веднага се обади на полицията. След малко пристигна един от тях. Разпитва я, записваше си показания. Ама много се зазяпваше по моята Су! На другия ден пак дойде, по-следващия отново... Ама какво става тука, бе? Гледай го ти, посяга да я прегръща. Лапите долу, ей! Да не те маркирам и теб, като оня. Сякаш ме чу. Сега пък ме гушка. Гали ме по коремчето. Мъркам дори! И при това не симулирам кеф. Знае как да пипа. Много лесно се предадох. Усещах нещо в него, което ме привличаше. Разбрах го няколко седмици по-късно, когато го видях с куфарите на вратата. Не ми даде възможност дори да му се ядосам.
От една специална чанта скокна истинско пухено видение. Синя персийка с жълто-оранжеви очи. Въх, сърцето ми спря! Приближи се грациозно към мен, спря на дъх разстояние. Ароматът ù ме подлудяваше. Тази прелест щеше да радва само моите очи. И каква хубава двойка щяхме да сме. Аз оранжев, тя синя. А бебетата ни… мъррр.
Близна ме по нослето и ме извади от котешкия рай. Мина бавно покрай мен. Сластно поклащаше опашката си. Спря се, обърна прелестната си главица към мен, сякаш казваше „Хайде де! Специална покана ли чакаш”!?
Ей, казвам ви, тази писана с кеф ще я оставя да ми се качи на главата!
Мъгла! Лепкава и гъста като кал! Караш бавно, почти не виждаш пътя! Мъглата е като капсула в машината на времето. Сядаш вътре и поемаш пипнешком напред… към миналото, едно Дежа вю за нещо или някого. Луташ се, загубваш се и отново се намираш.
Тишина! Само двигателят мърка тихо и буди мислите ти. Взираш се в детството, в младостта си. Там е шарено, искрящо, бляскаво, симфония от цветове и звезди. А тук… пусто. Все едно си в ковчег, заровен, притиснат отвсякъде. Чувстваш как привиденията на спомените тъпчат гроба ти.
Продължаваш да се движиш, страх те е да спреш дори и на отбивка, може да те забърше някой. Чувстваш се като под вода. Само някакви призрачни силуети се вихрят наоколо, ушите ти заглъхват, вече не виждаш и осевата линия… Попаднал си в десета глуха в примката на време - пространствения континиум и няма измъкване. Струва ти се, че няма и гравитация, че си във вакуум. Всичко си загубил, дори и спомените ги няма, мъглата е протегнала влажната си лепкава длан и те е стиснала за гърлото. Използва твоята безпомощност, държи те в лапите, иска да ти отнеме и последната твърдина – шофьорската седалка. Звуците също заглъхват, няма въздух, няма звуци, нямаш очи, нямаш сетивност, нищо не ти е останало. Само една свита на кълбо душа. Душа, която крещи от болка! Душа изтръпнала от космически студ. Търсеща близост и топлина.
О, небеса! Внезапно те огрява едно прозрение, та ти си мъртъв, много… много отдавна си мъртъв. И ръцете ти отдавна не са на волана, а в скута ти. И придържаш дребната кокалеста фигурка на Смъртта. Сега тя управлява автомобила и живота ти. Какъв живот, нали си мъртъв? Тя обръща закачулената си глава и от там те лъхва хлад и мирис на тлен. Две червени бляскави очи са се вторачили в теб и плуват пред лицето ти. Приближават все повече и тогава, внезапно прозвучава рязко изсвирване на клаксон. Разкъсва тишината и мъглата, фигурата в скута ти бавно се размива. Ти се стряскаш, хващаш здраво волана и натискаш спирачки. Пред теб има друг автомобил и стоповете му са на милиметри от бронята ти. Вече чуваш, захлопване на врата, скърцащи стъпки и едно ядосано подвикване: „Какво си мислиш, че правиш, бе? Да ни убиеш ли искаш?” Сърцето ти е прескочило няколко удара и сега помпи яко кръв към мозъка.
Отваряш вратата, излизаш бавно и просто прегръщаш човека пред теб. Не си сам, не си мъртъв!
Стискаш го здраво в прегръдките си, а той разбира без думи, потупва те успокоително по гърба.
А ти шепнеш тихо: ”Жив съм! Живи сме!” После сваляш ръце и вадиш пакет цигари от вътрешния си джоб. С треперещи пръсти слагаш една в устата си и първото вдишване е като експлозия от цветове и звуци. Защото си жив, защото дишаш, защото не си сам!
Мъглата продължава да свива и разпуска пръстените си като една огромна всепоглъщаща змия, но ти вече не се страхуваш. До теб е застанало друго човешко същество и незнайно как си сигурен, че можеш да разчиташ на него, а то на теб. И първото нещо, което ти минава през ума е да отидете в някой бар и да изпиете по едно на малки глътки. И поглеждайки го в очите, да му кажеш:
Средата на нощта е. Трети ден от престоя ми в хирургията на една столична болница. Нечленоразделният вой и викове през две стаи от нашата не спират. Мисля си за тази душа, която се е изправила на средата между два свята и надава болезнен стон. Не иска да си тръгне, а няма кой да ù обърне внимание. Не мога да спя, предполагам, че и други не спят в отделението, слушайки настръхват и кой знае какви мисли минават през ума им.
Има едни хора, които спят сладко – дежурният лекар и сестрите. Излизам в коридора. Само лампите тихо жужат и се отразяват от боядисаните в жълто стени и жълтият линолеум. Внезапно се сещам за филма „Зеления път” и една мисъл от него:
„Всички ние дължим една смърт и изключения няма, зная това, но понякога, о, Господи, Зеленият път е толкова дълъг… Каквото се случва на Пътя, остава на Пътя. Винаги е било така…”
Та и аз така, само че нашият път е жълт, разсъждавам си колко е дълъг този коридор – може би към 30-40 метра. Всяка душа трябва да го измине… Отвратителни мисли в 2.30 сутринта.
Решавам да си наплискам очите, така и няма да се спи. Ще почета малко, или ще попиша…
Поглеждам задължително табелата на вратата на банята. От едната й страна пише на ръка с червен флумастер: „Свободно, влеС”! „С-то” е поправено на „З” с химикал. От другата – „Не чукай! Заето!”. Сега ще попитате - „защо”. Ами, просто е, една тоалетна на две стаи. Често се случва едната стая да е мъжка, другата женска. Неудобства, ама кой е обещавал да ти е удобно. Вчера, някой от мъжете беше забравил да я обърне и съседката ми по легло нахълта в банята, докато той си вземаше душ. Хе-хе, посмяхме се, а той бил с насапунисани очи та не разбрал кой е, после ни се оплака в столовата, че са му видели цялата автобиография. Веселба…
Поглеждам си ръцете, май не е такава веселба… целите са на големи сини петна, не могат да ми намерят вена, едва успяха да поставят абокат. Днес ще ми кажат как точно ще ме оперират, какво да очаквам. Май трябва да се опитам да поспя, но тези писъци не спират…
- Хайде, ставайте да си пооправите малко леглата! - вади ме от съня гласът на санитарката. Ставаме и оправяме, какво да правим, Санитарката е по началник от лекарите и сестрите. Ослушвам се – тишина.
- Какво стана с пациента от дванайста, който вика цяла нощ?!
- Упоен е! Хайде побързайте, че Доцентът ще минава днес!
Не смея да питам повече, нито защо цяла нощ не се намери някой да го упои.
Доцентът е ръководител на отделението, ако му кажа, дали ще се заинтересува кой не си е свършил работата. По-добре да си мълча, операция ми предстои и Той ще я прави! Да не го дразним, нали?
Чувствам си главата замаяна и не само от недоспиването, нямам възглавница. В една калъфка е напъхана свита на няколко ката олекотена завивка, която при всяко помръдване се мести, под нея съм поставила якето си, за да си доставя поне малко удобство. За чаршафа, който са ми дали, дори не искам да споменавам, целият е на дупки. Бедна ни е държавата, няма пари за болниците. Няма бельо, няма стойки за системите, няма дори превързочни материали. Дават ти една бележка да си купиш от близката аптека лепенка…
Визитация!!! Доцентът, усмихнат до ушите, създава бодро настроение. Около него кръжат подгласниците му. Искам да попитам подробности за операцията. Божее, защо си отворих голямата уста! Веднага бях срязана от Старшата сестра. Кимам виновно и се усмихвам гузно, какво друго ми остава…
~~~~~~~~~~~~~~~
Поставяли ли са ви някога спинална упойка? Не? Изключително интересно преживяване! Една част от теб изведнъж я няма. Ти знаеш, че е там и се опитваш да убедиш глупавата си кратуна, че краката ти са на мястото им, но Главният компютър се е бъгнал тотално и казва, че си инвалид. С огромна благодарност към анестезиолога, толкова точно дозирана упойка, абсолютно нищо не усетих. Болките идват после, аз ли издавам този стон, или онази душа от предишната нощ? Май този път съм аз, но е ден и съм значително по-тиха.
Вливане! На всеки осем часа по една банка с нещо си и по една голяма спринцовка с антибиотик. Все се питам какво слагат в тези системи? От една страна ти се доспива, от друга стимулира въображението ти. Тихо е, сънувам едно Плашило насред полето и дори си говоря с него. По-добре да не разказвам сънищата си, че току виж ми сложили усмирителна риза…
Вече съм на крак, боли, но поносимо. Тайно се измъквам на една тераса по тъмно да пуша. Гледам долу под сградата контейнерите преливат от болничен боклук. В това време пристигат баща с няколко невръстни ромчета и две колички. Вързаните чували са разкъсани безцеремонно, съдържанието им е изсипано до контейнерите и щателно преровено. Събират използвани системи, спринцовки и разни други пластмасови неща. Нали се досещате, че в тези чували има и памуци, марли, санитарни материали…
Тъжно ми е и ми е много тихо! Само жълтият път проблясва и изглежда адски дълъг. Защо не чувам пациента от дванайста? Отивам до сестринската. Сестрата подготвя „Наркотика” за 10 часа. Усмихва ми се бегло.
- Какво стана с пациента, който викаше от болка?
- Кой, оня клошар ли? Тази сутрин почина!
Не казвам нищо. Бавно се обръщам и не искам никой да види сълзите ми. „Какво като е клошар” – иска ми се да изкрещя… Не го правя, потискам се! Няма смисъл! Цялата Здравна система, цялата Държава е починала, а аз съм седнала да жаля за един непознат клошар…
Виртуалните духчета са онези от вас, които обичам да чета, и които внезапно се изтриват. Липсват ми и ми е тъжно. Не мога да ги върна, сами трябва да го направят...
