Виртуалните духчета са онези от вас, които обичам да чета, и които внезапно се изтриват. Липсват ми и ми е тъжно. Не мога да ги върна, сами трябва да го направят...
Светлана
ослепя. Приятелката ми от детството е сляпа. Тежък панкреатит, диабет,
инсулинова терапия и резултатът – атрофия на очните нерви! Правиха й няколко
операции. Всичките несполучливи. Сега вижда само сенки, едва доловими сенки. Беше
учителка. Много се измъчваше, че не може да преподава вече. Обичаше си
професията и учениците. Добре, че директорката на техникума излезе човек! Не я
уволни, направи я портиер. Пак е близо до децата и колегите си. Преодоля
кризата и отново е същата – весела, усмихната, готова да помогне на всеки.
Мисля си, че ако бях на нейно място, щях да рухна! Не съм силна като нея,
нямаше да успея да се справя.
Онзи
ден ходих до тях, че стана вече година откакто не се бяхме виждали, само се
чувахме по телефона . Взехме кучето и хайде на разходка в Борисовата градина.
Не е куче водач, обикновено помиярче от улицата, но й върши същата работа. Умно
животинче.
Седнахме
в едно капанче на открито, поръчахме си кафе и се разговорихме. За семейството,
за децата, за успехите и провалите, за живота изобщо. След общите приказки я
попитах как се справя.
-Не се оплаквам, свикнах. Дори по-добре
се оправям от преди.
-Наистина ли? Това е страхотно, мила!
Разкажи ми.
-Ами, знаеш ли, изостриха ми се другите
сетива. Мога да „виждам” с пръстите на ръцете си, със слуха си, с обонянието
си. Сега например, мога да подуша, че си притеснена от нещо и то много.
-Господи, как го правиш? Наистина съм
притеснена, съкратиха ме от работа, търся, но все не намирам подходящата, а
парите се топят…
-Да, разбирам те, Лени. Трудно е без
работа, но не се измъчвай, ще изскочи нещо добро, всичко ще си дойде на
мястото. – и ми се усмихна с нейната сладка, ведра усмивка, която помнех от
преди болестта й.
-Как го правя ли? Не знам, то си е
вътре в мен. Знаеш, че преминах през всички кръгове на Ада. Имах много тежки
дни, говорили сме за това толкова пъти. Плакали сме заедно, но все едно,
загубеното не се връща. И когато осъзнах и се примирих със състоянието си, като
че ми се отвори вътрешното око. Доверявам се на усещанията си, на интуицията си.
Представи си, че трябва да вършиш всичко със затворени очи. Постепенно нещата
се подреждат в ума ти и ги „виждаш” дори по-ясно от преди. Знаеш ли, колко са
„слепи” виждащите хора? Вървят заблудени от менящите се картини около тях и
пропускат да видят същественото. Движат се като в сън, сомнамбули някакви. И
едва, когато затворят очи, разбират истината.
Продължихме
да си говорим за много неща, смяхме се припомняйки си стари случки, обещахме си
скоро пак да пием кафе и си тръгнахме. Вървях и различни мисли се лутаха в
главата ми. Сетих се за онази песен на Слави Трифонов – „Широко затворени очи”
и усетих, че е права. И изведнъж прогледнах, разбрах, че очите, зрението е
пряко свързано с душата на човека, със сърцето му.
Започнах
да се заглеждам в очите на хората, с които се разминавах и надниквайки там,
откривах техните тревоги, радости и
скърби. Най - страшно е да видиш празен поглед, в такъв момент те
побиват тръпки, все едно срещу теб е застанал робот, а не човек. Няма душа,
няма сърце, дори и ум не се забелязва.
Адът гледа през такива очи.
А
най - красиви са очите на децата и влюбените. Искрят, малки пламъчета и
слънчеви лъчи струят от тях, приказни са!
Пътувайки
си мислех за последните думи, с които се разделихме. Тя каза:
-За едно само ми е мъчно, че не мога да
усетя онова гъделичкане в ретината, когато проникне слънчев лъч и те накара да
присвиеш очи. Всичко друго вече съм го виждала и не ми липсва, винаги мога да
си го представям. А, забравих, още едно нещо – няма да мога да видя, бъдещите
си внучета. – усетих тъгата й, но в следващия миг отново се усмихна и каза: -
Но пък ще мога да ги „виждам” по толкова други начини, за които обикновените
хора не знаят. Запомни от мен, най-съществените неща се виждат с широко
затворени очи. И това е начинът да оцелееш в този луд свят!
- - Разкарай се! Аз нямам съвест!- посяга да затвори
и чува..
- - Почакай, не затваряй още! Нека поговорим.
- - Виж кое време е, стига тъпи шеги, отивай да
спиш! – сърдито затваря телефона.
След по- малко от минута телефонът
звъни отново, … 4пъти, 5 пъти…
- - Уфф! Остави ме на мира!Искам да спя, отивай и
ти.
- - Чакай! Аз никога не спя и наистина съм твоята
съвест.
- - Бла…бла, разправяй ги на друг тия! – вече
по-бодро.- Кой си и какво искаш?
- - Казах ти кой съм. Искам да си поговорим. Крайно
време е…
- - Бе ти луд ли си? Нямаш ли съвест, та будиш
хората посред нощ?
- - Нямам, съвестта няма съвест. Пък не ни е приказката за това, а за Теб!
- - Какво за мен? – недоволно – Да приемем, че
казваш истината, което е немислимо и все пак, какво точно искаш от мен и защо
сега? – вече напълно буден пали цигара..
- - Искам да ти припомня за всички онези моменти, в
които си наранявал близките си, приятелите си, познати и непознати хора по един
или друг начин.
- - Божеее! – с въздишка..
- - Не ме прекъсвай, ще си забравя мисълта.
- - Ще те прекъсна точно тук! Щом казваш, че си
моята Съвест, къде беше ти в тези моменти, за които искаш да си говорим? Защо
те нямаше тогава? Защо сега?...
- - Защото не беше настъпило времето, изчаквах, а сега
назря моментът! Чуй това: Синът ти не те
уважава, защото се държиш авторитарно с него и не зачиташ мнението му. Жена ти
вече е безразлична към теб. Кога за последен път я прегърна и й каза мила дума?
Колегите ти шушукат зад гърба ти, че си нагъл тип, готов да минеш през трупове,
за да си на върха. Приятелите ти отдавна не искат да се виждате, не понасят
хвалбите и егоизма ти. Любовницата ти също иска да те напусне, не я задоволяваш…
- - Чакай! – ядно – Откъде знаеш всичко това?
- - Колко пъти да ти казвам, просто знам! Да изброявам
ли още?
- - Спри веднага, копеле мръсно! С какво право ме
съдиш?
- - Не си разбрал, не съм тук, за да те съдя. Искам
да ти помогна да се мобилизираш и да промениш живота си. Да станеш пак онзи
добър човек с големите мечти и любящото сърце. Да ти напомня, че парите не са
всичко на този свят, че най-важните неща не са НЕЩА… неща…неща…
~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Будилникът звънеше. Първите слънчеви лъчи огряваха тавана на
стаята му. Разтърка очите си, после- слепоочията, някаква мисъл се опитваше
да пробие още съненото му съзнание.
- - Вичо – чу гласа на жена си от кухнята – Хайде
ставай, закуската е готова.
Скочи от леглото и на път за банята, минавайки през кухнята,
прегърна съпругата си и прошепна в ухото й:
- - Казвал ли съм ти колко прекрасно ухаеш сутрин и
колко вкусно готвиш? – една бърза целувка по косата й и бегом към душа.
Нина гледаше след него с отворена уста: „Какво му става тази сутрин? От години не е бил такъв…”
Вече в банята, отмивайки
и последните остатъци от съня, изведнъж
в съзнанието му нахлу една мисъл. Беше
като токов удар. Трябваше да я сподели с
някого веднага!
- - Нина -
провикна се той - Знаеш ли, че най-важните
неща в живота не са Неща!
Жена му се облегна на вратата на банята и му се усмихна.
- - Знам, Вичо, отдавна знам! А, ти как се сети и защо ми го казваш?
- - Сигурно съм сънувал, но тази мисъл не ми даваше мира! Като че някой
или нещо искаше от мен да я кажа на глас. – той се усмихна, още мокър прегърна
Нина и се запътиха към закуската и бъдещето…
- Любов моя! – стенеше Тя, окована в страстната му прегръдка.
- Мммм…! – изръмжаваше Той докато я обгръщаше и потъваше бавно и чувствено в недрата ù. Погалваше я нежно, отъркваше се о нея, издаваше тихи мъркащи звуци, наблюдаваше я под спуснатите си клепачи и когато усетеше, че тя наближава кулминацията, я плясваше силно, за да не ù позволи да свърши. Тя тихо изохкваше от сладката пареща болка на грубите му ласки.
- Не спирай, мили, искам те! – шепнеше и се гърчеше от напиращите конвулсии, от желанието да я изпълни цялата и изпулсира огромната вълна от задържана, стаена енергия, която набираше сила с всеки следващ тласък.
При допир Той усещаше колко е гореща и повече не можеше да се владее…
- Дааа… - изрева мощно и задраска с нокти по плътта ù, захапа я, проникна дълбоко, тласъците му бяха все по-силни и бързи. Всичко се залюля. Преплетените им тела горяха и излъчваха мека розова светлина. И тогава тя избухна в катастрофичен оргазъм. Пулсациите им се сляха. Той потрепери от парещата течност, която се изля от Нея и Го качи на седмото небе…
~~~~~~~
Кратка бележка: Днес в 15:37 часа в океана, близо до остров Занзибар, изригна подводен вулкан. Отчетено бе земетресение с магнитут 7.5 по скалата на Рихтер. Има опасност от цунами. Жителите на близките острови се евакуират. Няма съобщения за жертви. Само една скална група е изчезнала от земните карти.
Идва време, когато осъзнаваш,
че просто трябва да си тръгнеш. Вече не си необходим, свършил си работата, за
която си бил
предопределен
и
това
е
краят.
Край на какво? На
илюзиите? Не! Те продължават да
живеят
вътре
в теб, да напомнят за себе си с онова леко
пробождане отляво, да те карат да си задаваш въпроса: „
Ами, ако бях останал още
малко,
дали
нещата нямаше да се променят?”. Но
ти знаеш, че нищо няма да се промени, чее дошло време да сложиш точка.
Краят на чувствата? Не
и
това!
Те
са
живи, пулсират в главата ти и ти напомнят всеки миг
за себе си, като болен зъб, една постоянна трептяща болка. Чувстваш се смазан, употребен
и захвърлен, ненужен, като камък на шията на някого.
Краят на твоето време? Отново не!
Моментът още не е настъпил, имаш много уроци да усвояваш, много път да
извървиш. Пътища усукани, с хиляди точки
на пресичане. Това те обърква, не знаеш накъде да вървиш, луташ се, блъскаш се
в стените на прокопаните от теб галерии и очакваш всеки момент да се срутят
върху главата ти. Потъваш в сивота, хиляди нюанси на отчаянието те заливат.
Обръщаш се назад и виждаш някъде много далеч една светла точица, но не можеш да
се върнеш. Животът е игра, която има точно определени правила. Едно от тях е,
че няма път назад! Можеш да криволичиш встрани, да спираш, за да си починеш и
пак напред. Дори нямаш право на скок. Трябва да преминеш през всички
квадратчета предназначени за теб. Всяко
поле е едно изпитание или награда. Зависи как си се представил и какво си
заслужил. Има и нечестни играчи, които използват непозволени средства и бързат
да грабнат наградата. О, човешка суета! Те не осъзнават, че там на последното
квадратче няма победители. Там всички са равни.
Краят на мечтите? Не мисля, че
мечтите могат да имат край! Дори и да си раздал повечето, все е останала някоя,
може да е много мъничка и невзрачна, но си е твоя мечта и никой не може да ти я
отнеме. Тя се е свила в най-тъмното ъгълче на съзнанието ти и не помръдва,
притихнала е, чака своя звезден миг. Ти си я отглеждаш, къташ си я, тя ти дава
сили да продължиш да играеш. Надеждата, че мечтата ти някога може да стане
реалност, те води за ръка, тласка те, когато спираш, а понякога ти дава криле.
Важното е да не се страхуваш да полетиш. Колкото и кратък да е един полет, той
си заслужава! Дори болката от падането не бива да те отказва, защото тя те води
към мъдростта.
Краят на любовта и вярата в
доброто? Не! Любовта и вярата са безкрайни! Ако ги няма, просто си мъртъв! Знаеш,
че някъде там в пространството, може и да е зад ъгъла, те чака някой, за когото
ти ще си всичко на този свят. Че този някой няма да те предаде, да те изостави.
Той ще те накара да се чувстваш значим, необходим, безусловно, без думи, на
сърцето думи не са му нужни. И точно в този миг ще почувстваш, че летиш. Усещането
е великолепно, неповторимо, различно от всички други приятни емоции. Върховно!
Краят, той все пак настъпва, но
край на какво? На поредния етап в съществуването ти! Дошъл е моментът да затвориш тази глава
от книгата на своя живот. Остават само спомените, някои красиви, други грозни,
но са си само твои. Играта продължава, ти не спираш
да пишеш, отгръщаш нова страница и започваш следващата глава. Това е! До самият
свършек! До последната дума и голямата черна точка. Можеш за малко да поспреш, да
поемеш дъх.
Дишай дълбоко! Не спирай да дишаш! Предстои ти още много път.
Хайде, време е!
