Докосване вълшебно, полудяло, със мирис на череша и ванилия. Татуировка с пръсти, устни, тяло, усещане за топлина и радостна идилия. Със ароматите на страст и огън, на маркови парфюми и тютюни, къде си бил до днес, за Бога, защо се появи едва сега през юни?! Прегръщаш ме с благоухания омайни. С очи ме пиеш и хипнотизираш, и водиш ме към върхове сияйни, с горещите си ласки ме маркираш.
Бележиш ме със своите дихания, дъхът ми секваш от възбуда. Пораждаш в мен неистови желания да съм до теб без никаква принуда. Не ми се тръгва, искам да остана, да вкусвам ароматът ти вълшебен. Горчиво - сладък спомен като рана кърви във мен разкъсващо потребен.
"Не мога да си купя твоята любов, даже и не опитвам понякога истината няма да те направи щастлив, за това няма да лъжа! Но никога не ме питай дали сърцето ми бие само за теб.. то бие само за теб!..."
"...Знам, че съм далеч от перфектното, не съм като твоето обкръжение. Не мога да ти дам никакви обещания, няма да ти обещавам звездите! Но никога не ме питай дали сърцето ми бие само за теб.. то бие само за теб!..."
Забележка: Използваните снимки са от Гугъл+ и Интернет.
На 29-ти април ставам на 28. Сега съм на 27 години още няколко часа. „Коварните 27”. Ако не знаете какво имам предвид вижте Кърт, Ейми и много други рок звезди. Е, аз не съм РОК звезда, но волно или неволно от 26 годишен живея като такъв! Сега преди да сте си помислили най-лошото за мен, нека да ви успокоя, че най-твърдото нещо, което взимам е твърд алкохол с твърд лед и то рядко и в умерени количества... Иначе съм по течните и въздушни неща...
Течни са водата, която (да му се не види) след 25 години сигурно ще е дефицитна стока и изчерпан ресурс. Течна е и биричката която вече 24 години пия (Да, колкото и да е шокиращо, аз съм пробвал биричка с топене на пръст, когато съм бил на три годинки)!!!
Въздух – най-хубавото нещо, което имаме. Всъщност това е нещото без което най-кратко можем да живеем, нали? На 23 години, когато писах за биогоривата оцених колко важно нещо е екологията... Но тук няма да пиша за нея, защото е мега обширна и леко болезнена тема за мен... Иначе с номер 23 играеше и AIR JORDAN!!! Както и Бекъм в Реал Мадрид!!!
Хубавото на въздуха около мен през последните две години е, че е пълен със свобода, щастие, весели емоции, стари, нови и истински приятели, готини познати и нови яки контакти и много музика и меломански моменти!!! Това е МОЯ живот – ТУК и СЕГА и не бих го заменил с нищо. Бих само го подобрил с някои наложителни промени като тази да си намеря мечтаната работа отговаряща на ценза и образованието ми. На 22 заминах сам за САЩ и се прибрах САМ отново – жив и здрав и възмъжал – защото успях САМ!!!
21 грама казват, че тежи човешката душа, а аз вече 20 години откакто уча (и продължавам да се уча) се старая да съм добра душа, ама вече толкова неща почват да ми тежат и понякога изричам думи, от които тя натежава. Мамка му, човек съм и аз имам слабости, но откакто станах на 19 гледам да ги преодолявам. На 18 си мислиш, че живота почва, а всъщност почват само отговорностите и това е прекрасно само по себе си.
Може да се каже, че на 17 си е най-перфектната възраст за млад човек, но една от две от любимите ми песни са No Doubt – Sixteen и Depeche Mode – Little 15. Когато бях на 14 се оформи музикалния ми вкус с албумите на No Doubt, Уикеда, Fatboy Slim, Bomfunk MC's, Eifel 65 и др. Ето стигам до фаталните 13 и блокирам, за това си пускам Freestyler и продължавам да импровизирам с клавиатурата в Document1.doc. Опа я един save, че на 13 много „изгоряхме” като нямахме навика да даваме “Save” на навлизащите в живота ни машини....
Преди 12 беше яко. Нямаше ни GSM-и, ни Интернет както пееха Ъпсурт по-късно и животът беше песен (и лесен). По цели лета футбол в квартала, в Ямбол и лагери по морето с карти от родителите. Въпреки че бях инат и палаво 11 годишно момче, може да се каже, че имах наистина щастливи юношески лета, че даже и на село ходих от време на време... А сега така ми липсва селото ми! Много! Повярвайте ми! Бих заменил месец в града за ден на село или обратното по-скоро... Липсва ми селския въздух, приятелите от село (Вальо, Васко, Живко, Ваня, Георги, Траян – нали знаете, че това че не сме се виждали с повечето от вас от както бях 10 годишен някъде не значи че съм ви забравил)!
Всъщност аз не забравям и това е факт! Просто ако нещо съм го забравил, то най-вероятно не си е струвало да го запомня! Човек никога не съм забравил и се старая и до ден днешен да си припомням всички съученици с които съм учил дори една година (като Рой от Афганистан, който напусна БГ и се завърна в размирната си държава и не знам дали въобще има Facebook, но дано е жив и здрав, щастлив някъде по планетата Земя).
На 9 почнаха първите дистанционни блусове на Take That – Baby, Mili Vanilli, Mariah Carey, Shinead O Conor и нищо тогава не можеше да се сравни с първите ни детски, но някак си истински влюбвания! НИЩО! J Но това е още по-чудесно! Сега жените който съм харесвал тогава са прекрасни вече прекрасни съпруги, майки и и/или весели сноубордистки хах. И хубавото, че въпреки последните 9-8 години от както завършихме повечето от нас училище (някои не успяха, но работят в частните си автокъщи, поздрави за което) сме си добре – леко натежали, леко имигрирали, леко натъжаващи се понякога, но СМЕ си добре като цяло!!!
И ще сме по-добре защото вярваме в себе си и в сме позитивни - с песен на уста дори тя да е с напеви само като O-O-O-OO-OO-O-О като Seven Nation Army – White Stripes превърнал се в хит сред футболните фенове по цял свят! А аз бях точно на 7 като заобичах и футбола след гледах Евро 1992 (лелеллеееее колко съм стар) и се влюбих във футбола след гола на Николай Тодоров - Кайзера във вратата на Глазгоу Р и Американското лято (САЩ 94)!!! За съжаление почти 20 години по-късно футболът ни е само скандали, пострадали хора и изпотрошени автобуси... но и това е болна тема на която не и е мястото ТУК и СЕГА!!!
В крайна сметка няма 6-5, а рано или късно всеки си намира мястото в живота. Всичко ще се нареди за всеки от нас стига да си отваряме очите на 4 защото птиченцето каца на рамото максимум 3 пъти, а всеки има най-малко 2 шанса да докаже на света, че е номер 1.
Принцеса аз не се родих, ни Пепеляшка даже. С червена шапка не покрих косите си, с боя ги мажех. Снежанка никога не бях и няма и да бъда. Сън стогодишен не заспах, ни Принца чакам да ме буди. За бал дори и не помислих, че може да ме кани Краля. Пантофките кристални си измислих. Не стават те на моя крак окалян. Кибритените клечки не пестих, сега останали са малко. Със младостта наскоро се простих и осъзнах, че свършва, жалко! А можело е в приказка да бъда и в бални зали да танцувам, сега тежи ми таз присъда да мисля как да съществувам. На вещицата горска днес приличам, гадинки си отглеждам във килера. Душа невинна чакам да ме заобича, магията да падне и утеха да намеря.
Тодор Колев (Адама) е роден на 26 август 1939 г. в Шумен. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1965 г.). Надхитря с успех комисията при приемането си, като обува високи токове и преправя гласа си на по-дебел, защото тя пускала артисти с мастита фигура и мощен глас. Работил е в театрите в Смолян, Шумен, Пловдив, в столичните „Сълза и смях“ и театър „София“. Участва в над 30 игрални филма, сред които „Цар и генерал“, „Козият рог“, „Иван Кондарев“, „Двойникът“, „Господин за един ден“, „Опасен чар“.
Носител e на редица национални и международни награди. Удостоен е със златен знак наобщина Шумени званието „Почетен гражданин на Шумен“ (2005 г.).В началото на демокрацията се захваща с политика и става син народен представител въвВНС. Съветник в посолството ни вКанада1992-1993г. Автор и водещ на тв предаванията „Как ще ги стигнем с... Тодор Колев“ и „Вход свободен“. Преподавател е по актьорско майсторство вНАТФИЗ, има научна степендоцент. През1999г. издава автобиографичната си книга „Варненското софиянче от Шумен“ с подзаглавие „Житие и страдание на грешного Тодора“.
- Гууу ... Гууу, гълъбице моя
ненагладна, хубавице мила, къде така? Защо разпери крила? Та ти скоро се
прибра?
Така гукаше гълъбът, издул гърди, като гледаше
любимата си влюбено.
- Отивам, мили мой, вода да донеса за
нашите деца...Гууу...Гууу, нали виждаш – суша е сега, а те, милите, са много
жадни – отвърна тя и отлетя от гнездото.
Мъжкият я загледа щастлив и макар, че бяха диви
птици, се обичаха много. Свиха гнездо, излюпиха две красиви гълъбчета и се
грижеха с любов за тях...
Женската се изви високо, огледа се наоколо и се
спусна надолу до близкото поточе. Откъде да знаеше, че водата беше замърсена с
промишлени отпадъци от близкия завод! Отпи глътка и взе в малката си човчица за
двете мънички пиленца. Когато им я даде, те тъжно погледнаха към нея и забиха
главици в гнездото. Милата майчица се уплаши и сърчицето й затуптя бързо, бързо
в птичите гърди. Мъжкият беше отлетял за храна, а тя стоеше сама с мъката си и
трепереше цялата. Какво да стори? Защо така се случи? Как да му каже, че
не можа да опази рожбите им?
Гълъбицата излетя отново и кацна до поточето.
Дълго пи от водата. После разпери крила и като стрела се понесе към гнездото.
Изви се няколко пъти над него и тупна като камък долу на земята...
Когато мъжкият се върна и видя малките си, нещо
стисна гърлото му и очите му се напълниха със сълзи. Потърси любимата си. Видя
я под гнездото и крачетата му омаляха. Искаше да я прегърне, да я утеши, а
нямаше сили. Пое дълбоко въздух и отиде при нея. Побутна я с краче, погали я с
крилце, целуна я нежно, но тя не мърдаше. Започна да я вика тъжно и отчаяно:
- Гууу...Гууу, гълъбице моя, хубавице мила, стани
красавице! На кого ме оставяш? Ела, моля те! Върни се при мен!
Женската мълчеше. Мъжкият беше съкрушен. Изгука още
няколко пъти и сякаш раздра въздуха наоколо. После разпери крила и полетя
нагоре към висините докъдето стигаха силите му. Започна да кръжи над гнездото,
сякаш танцуваше нежно и страстно, но от време навреме спираше полета, застиваше
за миг във въздуха, като че ли бавно умираше. Изведнъж извика силно:
- Гълъбице моя, обичам те! Чакай ме, аз идвам!
Гууу...Гууу...
Стрелна се надолу с невероятна скорост. Удари
красивата си главица в земята и падна до женската. С последни сили разпери
едното си крило, прегърна с него любимата си и... тогава си спомни първият им
съвместен полет:
... Видя я на едно дърво. Беше много красива и той я обикна
от пръв поглед. Завъртя се около нея, но тя слезе на земята. Той литна след
нея. Изду гърдите си, разпери крилца и загука нежно, нежно:
- Гууу...Гууу!... Приятно ми е с теб...Ти си толкова нежна и
ненагледна!...Искаш ли заедно да летим?
Тя го погледна и хареса окраската на гърдите му, топлите му
очи и прекрасния глас. Кимна с главица и двамата полетяха заедно нагоре, като
едва докосваха крилцата си. После птиците нежно се погледнаха и се раздалечиха,
но сякаш по даден знак се извиха и се устремиха една към друга. Докоснаха се
леко, допряха гърдите си и впиха човчици една в друга за сладка целувка.
Смутено наведоха главички, издигнаха се плавно нагоре и гледайки се в очите
бавно се заспускаха надолу, махайки с крилца, сякаш плуваха по гръб назад, а
после се обърнаха и се спуснаха едновременно докато се събраха в една точка.
Формата, която образуваха във въздуха с това летене приличаше на сърце. След
това направиха няколко кръга наляво и надясно, нагоре и надолу като се
докосваха ту с човчици, ту с разперени опашки...Това сякаш продължи цяла
вечност. Бяха невероятно красиви, неповторимо нежни и много влюбени. Бяха
едни щастливи птици и нищо вече не можеше да ги раздели след този първи любовен
полет. С това извисяване в небесата се врекоха един на друг за цял живот...
Мъжкият гълъб пое въздух за последен път,
въздъхна, сгуши главичка на гърдите на любимата си и остана с нея така влюбен и
нежен завинаги... Бяха отново заедно! И сякаш телата и душите на двете
птици се сляха отново в едно цяло- като красиво и неповторимо създание...
Рая Вид, юни 2012
Какво е любов... Да обичаш и да
бъдеш обичан. Към доброто да не си
безразличен. Да се радваш на дребните неща от живота. Достойно да носиш своя кръст към Голгота.
Какво е любов... Две сърца в
едно да се слеят. Две души за
обич да копнеят. Слънчев лъч
огрял простора. Нежните погледи на влюбени
хора.
Какво е любов... Да раздаваш без да искаш в замяна. Глътка нежност от щастие
огряна. Усмивката на твоето лице
засияла. На рамото да кацне лястовичка бяла.
Какво е любов... На заобикалящата ни природа красотата. На бистър ручей шума на
водата. Волния полет на птиците в
небето. Залеза красив и корабче в
морето.
Какво е любов... Да умееш на всеки да прощаваш. На приятел в нужда ръка да подаваш. В себе си да съхраниш
добротата. Да не угасва за обич
искрата.
Какво е любов... Тя няма как да се опише с прости думи. Тя е вярата и обичта по между ни. Тя няма как да се измерва на кантар. Любовта е свято чувство. Тя е Божи дар!
За първи път я срещнах в парка. Бях излязла на една вечерна разходка. Беше онова време от денонощието, когато очертанията на предметите се размиват и
придобиват онази мекота и безплътност, характерни за нещо мистично, приказно...
Вървях по една от по-крайните алеи, нямаше жива душа около мен, само листата потрепваха от лек полъх на
вятъра. Сумракът припадаше бавно, като че денят
не искаше да отстъпи пред настъпващата нощ. Вървейки, лениво размесвах тежките си мисли и се опитвах
да попия енергия от природата, за да
продължа да дишам и живея поне още един ден. Движех се като във вакуум, дори собствените си стъпки не чувах. Вятърът беше замрял, птичите гласове и крякането на жабите от близкото
езерце бяха притихнали. Пустош...
В този миг дочух тих шепот. Не можех да доловя думите, но ясно разбирах, че е човешки говор. Спрях и се огледах. В сумрака нищо не се виждаше. Бавно погледът ми обхождаше дърветата от двете
страни на алеята. И тогава я видях. Почти се беше сляла с близкия дънер.
Беше застанала права до дървото, обгърнала го с ръце, плътно долепила лявата страна на лицето и
ухото си до дънера. Все едно го слушаше
как й разказва истории, а тя му
отговаряше. Така както беше застанала, човек
можеше да мине много пъти покрай нея без да я забележи.
Изненадах се от това присъствие и нещо
ме подтикна да пристъпя две – три крачки в нейната посока. За жалост една суха клонка изпращя под краката
ми и това ме издаде. Тя трепна, ръцете й се отпуснаханадолу, контактът й с дървото прекъсна.
Тя излезе на алеята и застана пред
мен. На устните й трепкаше едва доловима
усмивка. Гледаше ме спокойно сякаш ме изучаваше. В този момент очите й имаха цвят на тъмно -
зелена вода. Косата й беше черна, късо, по момчешки подстригана. Фигурката й – дребна , слабичка, крехка като на дете.
Без да изрече нито дума, тя пристъпи към мен и ме прегърна. В този миг сякаш времето спря. Съзнанията ни
станаха едно цяло. Аз научих всичко за
нея, а тя - за мен. Получи се божествено сливане на съзнания и души.
Въпросите ми в миг станаха отговори. Усещането беше все едно съм гушната от Господ.
Толкова леко, топло и приятно ми беше на душата. Проблемите ми в миг изчезнаха, стопиха се и се размиха в настъпващата нощ.
После Тя отстъпи крачка назад и както
си стоеше пред мен бавно започна да се топи в мрака. Изчезна напълно и докато
разбера какво става, нея вече я нямаше. След нея остана чувството за лекота и още
нещо... Тя ми беше върнала вярата и ми беше подарила късче от
своята безгранична любов към живота.
Не знам колко време съм стояла така, но когато дойдох на себе си, усетих, че стискам нещо в шепата си. Разтворих изумена лявата си длан и видях една
малка черна, картонена кутийка,
превързана с червена панделка. Бързо се
придвижих към една от лампите в парка, за
да виждам по-добре. Повдигнах капачето и
зяпнах от изненада. В кутийката имаше един камък и бележка на която пишеше
следното:
„Това е слънчев
камък. За него казват, че когато е дарен от сърце, носи късмет на собственика
си. Знаех, че ще те срещна и щом го
видях ми напомни за теб. Нека те прави щастлива, когато го погледнеш и се сетиш за мен.
И помни винаги –
нашите сърца не са от камък!!!
Ние сме целунати от
Бог!!!
Бъди щастлива, Ели!”
18.05.2013 г.
Заплаках. Плачех с онези пречистващи сълзи на благодарност към
Бог, че ми е позволил да се докосна до
един от неговите Ангели, живеещи между
хората. Той ми се беше усмихнал чрез Нея, като Иисус на дете. Той я беше изпратил за мен като подарък в един
от особено трудните ми дни. Плачех и
препрочитах бележката, а върху нея
стоеше моето име.
В този миг се убедих, че няма нищо случайно в този свят, че нещата се случват, защото са предопределени и човек
трябва да отвори сетивата си, съзнанието
и сърцето си, за да ги види, почувства и разбере.
Зная, че един ден отново ще я срещна и очаквам този
ден с нетърпение.
еliboto
23.05.2013 г.
Посветено на D.
Вдъхнови ме
една неочаквана среща
с една невероятно
силна, млада жена
и една песен
на George Michael - Jesus
To A Child
♫♫ ❤ ❤♫♫ ❤ ❤ ♫♫
"Добрина
в очите ти,
мисля,че ме чу да плача,
и ми се усмихна
като Исус на дете.
Аз съм благословен,
и знам,че
раят е изпратен,
раят е откраднат,
ти ми се усмихна,
като Исус на дете.
И каквото научих
от всичката тази болка,
мислех,че никога няма да почувствам същото
за някой
или за нещо отново..."
Забележка: Всички снимки и клипове, използвани в блога са взаимствани от Гугъл + и Нета!
.jpg)
