http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=343711- линка на песента
: ) Благодаря на екипа за добре свършената работа.
Специални благодарности на Наско Христов, който избра моят текст и се вдъхнови да напише музиката за него. Благодаря, Наско, страхотно си се справил!!! Голяма прегръдка от мен. :)
Антоан Антонов има красив глас и е успял да придаде още по-завършен вид на тази чудесна песен. Благодаря ти, Антоан! Прегръщам ви!!!
Трудно ми е да изразя с думи какво е усещането. Хиляди пъти, благодаря, с пожелание за нови творчески успехи. :)))
Текстът може да бъде видян Тук: http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=332182
Една от най-любимите ми книги е „Алексис Зорбас” на Никос
Казандзакис. За първи път я прочетох, когато бях в гимназията и оттогава до
днес съм я препрочитала многократно. За себе си я наричам книга за истинския
живот, пълна с неостаряваща мъдрост. Няма да преразказвам съдържанието само се
постарах да извадя някои от най- открояващите се цитати от този роман:
-За сърцето:
"Сърцето е като корабни платна, в
началото на странстването те са чисто бели и неопетнени, но бурите и ветровете
ги разкъсват многократно, докато един ден целите платна
станат в кръпки съшити с дебел конец, но никоя буря не може да ги скъса
отново..."
„Такова
нещо е и сърцето ми. Дупка до дупка, кръпка до кръпка, несломимо”
-За щастието:
„Отново се уверих колко просто и скромно нещо е
щастието – чаша вино, един кестен, едно нищо и никакво мангале, шумът на
морето, нищо друго. Нужно е само, за да почувстваш, че всички тези неща са
щастието, едно просто и скромно сърце.”
„Това е истинското щастие – да нямаш никакви
амбиции и да работиш като вол, сякаш си изпълнен с всички амбиции; да живееш
далеч от хората и да ги обичаш, без да имаш нужда от тях. Да е Коледа, да си
хапнеш, да си пийнеш добре и след това да се изплъзнеш сам от всички клопки, а
над теб да са звездите, отляво – земята, отдясно – морето, и да осъзнаеш
изведнъж, че в сърцето ти животът е извършил и последния си подвиг и се е
превърнал в приказка.”
-За жената:
„Защото, бре гърче, който може да легне с някоя
жена в леглото си и не легне, върши голям грях! Да те повика, бре, една жена в
леглото си и ти да не отидеш – погубваш душата си, да го знаеш! Тази жена ще
въздъхне в деня на Страшния съд и тазви въздишка на жената ще те запрати, който
и да си, каквито и добрини да си сторил, в ада!”
„Задяваш ме час по час твоя милост, че обичам
жените; ами че как, бре, да не ги обичам, като са такива слаби същества, дето
не знаят какво искат и дето само като ги хванеш за ненките, веднага разтварят
всички врати и се предават?”
„Когато господ извадил — проклет да бъде този час! — реброто от Адам, за
да създаде жената, дяволът се превърнал на змия и — хап! — грабнал реброто и
побягнал… Спуснал се господ, хванал го, но дяволът му се изплъзнал и в ръцете
на господа останали само рогата му. «Добрата стопанка — рекъл господ — и с
лъжица преде. И аз с рогата на дявола ще направя жената.» Направил я и ни взеха
дяволите”
„Истинската жена, да го знаеш,
повече се радва заради радостта, която дава, отколкото заради радостта, която
получава от мъжа.”
„На, кълна се в морето бре, момчета- когато
видях смъртта пред себе си, нито за Богородица се сетих, нито за свети Никола!
Извърнах се към Кулури, помислих си за жената и извиках: ~Ех мари, Катерина! Де
да бях сега в леглото ти!~"
-За свободата:
„Това ще рече свобода, мислех си аз. Да имаш някаква страст —
да трупаш златни лири — и изведнъж да победиш тази си страст и да разпилееш
цялото си състояние във въздуха!”
„Да се освободиш от една
страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена… Но нима и това не е робство? Да
се жертвуваш за една идея, за племето си, за бога? Или може би колкото по-високо
стои господарят, толкова по-дълго е въжето на робията ни, тогава скачаме и
играем из много по-просторно поле, умираме, без да стигнем края му, и наричаме
това свобода?”
-За пиенето:
„Ром с градински чай сватлък не прав, ще пиеш и
твоя милостром. Та да стане сватлъкът.”
-За Църквата:
„МОре,
мен ме бива за игумен – каза той. – Ако отворех манастир, бас държа, че щях да
накарам останалите да спуснат кепенци и щях да им взема клиентелата. Сълзи ли
искаш? Една напоена с вода гъба и всичките ми икони щяха да се разплачат.
Гръмотевици ли искаш? Щях да наглася някаква машинка под Светата трапеза, та да
реве.Призраци ли искаш? По цяла нощ двама от доверените ми калугерищяха да се
разхождат по покрива на манастира с чаршафи. И щях да подготвям всяка година
куци, слепи, парализирани, на събора на нейна милост- и щяха уж да виждат
изведнъж отново светлината и да скачат да играят хоро.”
„- Да
вървим – казах- в името божие! - И на дявола! – добави спокойно Зорбас.”
.............
Много още бих цитирала, но смятам, че и това е
достатъчно. Ако не сте чели книгата, прочетете я. Всеки ред си заслужава...
„Театърът (от гръцкиθέατρον - място за зрелища) е вид сценично изкуство, което се състои от изиграване
на сценарии или истории пред публика, при което се използва съчетание от реч, жестове,
музика, танц,
звук
и зрелище. В допълнение към
стандартния разказвателен диалог, театърът може да се види под формата на опера,
балет, мимика, кабуки, китайска опера, куклен театър и пантомима. В основата на драматичното действие стои
конфликт, чието разрешение или неразрешение провокира размисъл. Целта на
театъра е да предизвика у зрителите катарзис. Като всяко изкуство, той представлява покана за
разговор — елемент от един безкраен диалог.”
И както Шекспир е казал: „Животът е
сценаи всички в него са актьори”
И не само актьори, но и режисьори,
сценаристи, статисти и зрители.
Обичам театъра във всичките му
разновидности.
Преди няколко години се заговори, че
театърът постепенно отмира. Не смятам, че е така. Залите все така се пълнят,
представленията стават по - динамични, използват се и много нови технологии. Той
се променя в унисон с новото време.
Преди няколко години хората гледаха
телевизионен театър, сега могат да го видят и в нета.
Социалните мрежи и форумите станаха арена
на малки представления. Актьорите са обикновени хора, някои от тях играещи със
собствените си лица, други маскирани, но всеки е освободен да изразява емоциите
и чувствата си. Има драма, има трагедия, има комедия, фарс и т.н. На лице са и
лошите, и добрите актьори, и статистите, които повтарят репликите, и публиката,
която аплодира...
Обичаме се, плачем,
флиртуваме, споделяме, целуваме, ядем и пием виртуално... Наричаме се приятели,
а не се познаваме. Не ви ли се струва, че се обезцени малко думата "приятел"!?
Погледнете там дефилира съвременната
Жулиета със свитата си от поклонниции
Ромео, който я кани да му потанцува на „кола”,тук новият Дон Кихот се бори с вятърните мелници в политиката,другаде размахват поучително пръст като
цитират класиците...Всички станахме поети, писатели, мъдреци. Дори хора, които
не могат да напишат правилно името си, се изживяват като носители на светлина и
мъдрост. Няма лошо, защото това е съвремието.
Не ме разбирайте погрешно. Всеки се
бори да изпъкне, да бъде в светлината на прожекторите, да се разходи по
„червения килим”, да изиграе поредната „запомняща се роля” и да спечели обичта
на публиката. Има и хейтъри, като в истинския живот, които стоят отстрани и
дюдюкат, подхвърлят нецензурни реплики и замерят актьорите с виртуални домати и
яйца.
Аз също съм тук, смея се, плача,
умилявам се, цитирам умни хора, драскам си свои мисли,участвам активно в поредното представление.
Любимият ми жанр е комедията. Сядам на първия ред и гледам с дежурната порция
пуканки и чаша бира. Забавно е, повярвайте ми много е забавно... Всъщност вие
си го знаете...
Ще завърша с дежурната фраза: „До нови срещи в другия спектакъл!”
Тя
беше лошата фея, злата вещица, грозната магьосница. Тя беше отрицанието
на добротата и женската красота. Славата й харесваше. Беше я
подхранвала с векове. Родителите още плашеха децата си, че ги яде живи,
варени или печени. Това я разсмиваше. Не обичаше детска плът, а и какво
ли имаше в тях? Само дребни кости и никакъв материал. Друго беше да
опечеш мечка-стръвница и да хапнеш тлъстичко. Официално живееше в приказките, а всъщност съществуваше. Веднъж...
/За да научите повече, следвайте линка: http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=338889/
Есен. Златно време за правене на туршии,
зареждане на каците със зеле, варене на домашна скоросмъртница и
пълнене на бъчвите с кехлибарената течност на гроздовия сок, на който
му предстоеше да претърпи метаморфоза и да се превърне в искрящо вино.
Да де, но освен да разполагаш с нужните продукти и
съдове ти е необходимо и място. В условията на големия град това място
са терасите, мазетата и таваните. Затова всяка есен се прави
подготовка първо на помещението, което ще съхрани изброената по-горе
благодат.
И така, една слънчева утрин организирах домочадието да
подредим тавана, да извадим всички събрани кашони, да изхвърлим някои
от тях и да освободим така желаното място, а по рафтовете и земята
имаше колкото щеш. Извадихме всичко в коридора и започнахме да отваряме с
любопитство всеки кашон, за да преценим кое да остане и кое да отиде
на боклука.
Странно е колко много неща съпътстват живота на
обикновения човек и как той чинно ги подрежда и съхранява, защото те са
станали важна и неотменна част от битието му.
Започнахме с дрехите. Цели камари стари, но запазени
дрехи, които вече никога няма да се облекат, защото са омалели, но
някак си не сме могли да се разделим с тях. След тях - два големи кашона
пълни със списания за компютри, автомобили, мода... А, ето къде били
старата прахосмукачка и кафеварка. До тях навити на рула се мъдреха
парчета от тапети, балатум и две протрити изтривалки. Дотук беше
лесно. След кратък съвет се взе решение – всичко отива по контейнерите
пред блока. Идваше по-трудната част.
В дъното на тавана имаше три специални кашона, по един
на всеки от трима ни. Съпругът ми грабна своя кашон и заяви, че няма да
изхвърли нито една частичка от него. Знаех какво има вътре, защото
всяка есен се разиграваше същия сценарий. Не можеше да се раздели със
своите „играчки” – старите длета за дърворезба, пирографа, части от
електрически контакти, катинари, за които вече нямаше ключове, дръжки
без брави и брави без дръжки, пирони, винтове, парчета кабел... И
точно там – една малка чантичка с писма от казармата и стари гаджета.
Синът направо отнесе „своята собственост” и каза, че
му е домъчняло за количките, камиончетата, оловните войници,
влакчетата... Напусна тавана с достойнство, отивайки да си поиграе с
„богатствата си”, оставяйки ни сами да продължим.
Дойде ред и за моя кашон. Всеки път го отварях с
трепет и вълнение. Плюшените ми играчки от детството: Мечето без очи,
зайчето без опашка, тигърчето с протрита от гушкане козинка, кучето,
което джафкаше когато го натиснеш по коремчето, куклата с дългите
мигли, която вика „мама”, жълтото пате за баня и парцаления палячо с
кръстчета от конец на мястото на очите и шарените дрешки. Там беше и
малката гондола от Венеция, която ми подари вуйчо и първите ми кънки,
торбичка с топчета – сирийчета и първата ми касичка, подарък от мама...
В един книжен плик отстрани бяха свидетелствата ми до четвърти клас,
пълни отгоре до долу с отлични оценки, тетрадката по краснопис от първи
клас и лексикона от гимназията. Прокарвах пръсти по всяка играчка и
спомените оживяваха, избухваха като фойерверки в съзнанието ми.
Съпругът ми се доближи и ме прегърна, беше забелязал
сълзите в очите ми. Това не бяха просто „играчки”, това бяха спомените
ми за едно нелеко, но щастливо по своему детство. Това не бяха просто
„неща”, а „онези неща”, без които един живот би бил празен. Не можех
да се разделя с тях.
Знаех, че и тази есен трите кашона ще останат като стражи в своя закътан ъгъл, защото най-важните неща в живота не са неща,
защото те ни изграждаха като личности и защото ни връщаха във
вълшебните години на детството, когато най-голямата ни болка беше от
одрасканото коляно.
Сега ще ме попитате защо ви разказвам всичко това?!
Защото искам да ви кажа: Пазете любимите си играчки! Пазете спомените
си! Дори когато сте изгубили пътя, те ще ви върнат и ще ви помогнат да
откриете правилната посока, да намерите детето у себе си и отново да
бъдете щастливи... по своему!
.gif)
