Принцеса аз не се родих, ни Пепеляшка даже. С червена шапка не покрих косите си, с боя ги мажех. Снежанка никога не бях и няма и да бъда. Сън стогодишен не заспах, ни Принца чакам да ме буди. За бал дори и не помислих, че може да ме кани Краля. Пантофките кристални си измислих. Не стават те на моя крак окалян. Кибритените клечки не пестих, сега останали са малко. Със младостта наскоро се простих и осъзнах, че свършва, жалко! А можело е в приказка да бъда и в бални зали да танцувам, сега тежи ми таз присъда да мисля как да съществувам. На вещицата горска днес приличам, гадинки си отглеждам във килера. Душа невинна чакам да ме заобича, магията да падне и утеха да намеря.
Тодор Колев (Адама) е роден на 26 август 1939 г. в Шумен. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1965 г.). Надхитря с успех комисията при приемането си, като обува високи токове и преправя гласа си на по-дебел, защото тя пускала артисти с мастита фигура и мощен глас. Работил е в театрите в Смолян, Шумен, Пловдив, в столичните „Сълза и смях“ и театър „София“. Участва в над 30 игрални филма, сред които „Цар и генерал“, „Козият рог“, „Иван Кондарев“, „Двойникът“, „Господин за един ден“, „Опасен чар“.
Носител e на редица национални и международни награди. Удостоен е със златен знак наобщина Шумени званието „Почетен гражданин на Шумен“ (2005 г.).В началото на демокрацията се захваща с политика и става син народен представител въвВНС. Съветник в посолството ни вКанада1992-1993г. Автор и водещ на тв предаванията „Как ще ги стигнем с... Тодор Колев“ и „Вход свободен“. Преподавател е по актьорско майсторство вНАТФИЗ, има научна степендоцент. През1999г. издава автобиографичната си книга „Варненското софиянче от Шумен“ с подзаглавие „Житие и страдание на грешного Тодора“.
- Гууу ... Гууу, гълъбице моя
ненагладна, хубавице мила, къде така? Защо разпери крила? Та ти скоро се
прибра?
Така гукаше гълъбът, издул гърди, като гледаше
любимата си влюбено.
- Отивам, мили мой, вода да донеса за
нашите деца...Гууу...Гууу, нали виждаш – суша е сега, а те, милите, са много
жадни – отвърна тя и отлетя от гнездото.
Мъжкият я загледа щастлив и макар, че бяха диви
птици, се обичаха много. Свиха гнездо, излюпиха две красиви гълъбчета и се
грижеха с любов за тях...
Женската се изви високо, огледа се наоколо и се
спусна надолу до близкото поточе. Откъде да знаеше, че водата беше замърсена с
промишлени отпадъци от близкия завод! Отпи глътка и взе в малката си човчица за
двете мънички пиленца. Когато им я даде, те тъжно погледнаха към нея и забиха
главици в гнездото. Милата майчица се уплаши и сърчицето й затуптя бързо, бързо
в птичите гърди. Мъжкият беше отлетял за храна, а тя стоеше сама с мъката си и
трепереше цялата. Какво да стори? Защо така се случи? Как да му каже, че
не можа да опази рожбите им?
Гълъбицата излетя отново и кацна до поточето.
Дълго пи от водата. После разпери крила и като стрела се понесе към гнездото.
Изви се няколко пъти над него и тупна като камък долу на земята...
Когато мъжкият се върна и видя малките си, нещо
стисна гърлото му и очите му се напълниха със сълзи. Потърси любимата си. Видя
я под гнездото и крачетата му омаляха. Искаше да я прегърне, да я утеши, а
нямаше сили. Пое дълбоко въздух и отиде при нея. Побутна я с краче, погали я с
крилце, целуна я нежно, но тя не мърдаше. Започна да я вика тъжно и отчаяно:
- Гууу...Гууу, гълъбице моя, хубавице мила, стани
красавице! На кого ме оставяш? Ела, моля те! Върни се при мен!
Женската мълчеше. Мъжкият беше съкрушен. Изгука още
няколко пъти и сякаш раздра въздуха наоколо. После разпери крила и полетя
нагоре към висините докъдето стигаха силите му. Започна да кръжи над гнездото,
сякаш танцуваше нежно и страстно, но от време навреме спираше полета, застиваше
за миг във въздуха, като че ли бавно умираше. Изведнъж извика силно:
- Гълъбице моя, обичам те! Чакай ме, аз идвам!
Гууу...Гууу...
Стрелна се надолу с невероятна скорост. Удари
красивата си главица в земята и падна до женската. С последни сили разпери
едното си крило, прегърна с него любимата си и... тогава си спомни първият им
съвместен полет:
... Видя я на едно дърво. Беше много красива и той я обикна
от пръв поглед. Завъртя се около нея, но тя слезе на земята. Той литна след
нея. Изду гърдите си, разпери крилца и загука нежно, нежно:
- Гууу...Гууу!... Приятно ми е с теб...Ти си толкова нежна и
ненагледна!...Искаш ли заедно да летим?
Тя го погледна и хареса окраската на гърдите му, топлите му
очи и прекрасния глас. Кимна с главица и двамата полетяха заедно нагоре, като
едва докосваха крилцата си. После птиците нежно се погледнаха и се раздалечиха,
но сякаш по даден знак се извиха и се устремиха една към друга. Докоснаха се
леко, допряха гърдите си и впиха човчици една в друга за сладка целувка.
Смутено наведоха главички, издигнаха се плавно нагоре и гледайки се в очите
бавно се заспускаха надолу, махайки с крилца, сякаш плуваха по гръб назад, а
после се обърнаха и се спуснаха едновременно докато се събраха в една точка.
Формата, която образуваха във въздуха с това летене приличаше на сърце. След
това направиха няколко кръга наляво и надясно, нагоре и надолу като се
докосваха ту с човчици, ту с разперени опашки...Това сякаш продължи цяла
вечност. Бяха невероятно красиви, неповторимо нежни и много влюбени. Бяха
едни щастливи птици и нищо вече не можеше да ги раздели след този първи любовен
полет. С това извисяване в небесата се врекоха един на друг за цял живот...
Мъжкият гълъб пое въздух за последен път,
въздъхна, сгуши главичка на гърдите на любимата си и остана с нея така влюбен и
нежен завинаги... Бяха отново заедно! И сякаш телата и душите на двете
птици се сляха отново в едно цяло- като красиво и неповторимо създание...
Рая Вид, юни 2012
Какво е любов... Да обичаш и да
бъдеш обичан. Към доброто да не си
безразличен. Да се радваш на дребните неща от живота. Достойно да носиш своя кръст към Голгота.
Какво е любов... Две сърца в
едно да се слеят. Две души за
обич да копнеят. Слънчев лъч
огрял простора. Нежните погледи на влюбени
хора.
Какво е любов... Да раздаваш без да искаш в замяна. Глътка нежност от щастие
огряна. Усмивката на твоето лице
засияла. На рамото да кацне лястовичка бяла.
Какво е любов... На заобикалящата ни природа красотата. На бистър ручей шума на
водата. Волния полет на птиците в
небето. Залеза красив и корабче в
морето.
Какво е любов... Да умееш на всеки да прощаваш. На приятел в нужда ръка да подаваш. В себе си да съхраниш
добротата. Да не угасва за обич
искрата.
Какво е любов... Тя няма как да се опише с прости думи. Тя е вярата и обичта по между ни. Тя няма как да се измерва на кантар. Любовта е свято чувство. Тя е Божи дар!
За първи път я срещнах в парка. Бях излязла на една вечерна разходка. Беше онова време от денонощието, когато очертанията на предметите се размиват и
придобиват онази мекота и безплътност, характерни за нещо мистично, приказно...
Вървях по една от по-крайните алеи, нямаше жива душа около мен, само листата потрепваха от лек полъх на
вятъра. Сумракът припадаше бавно, като че денят
не искаше да отстъпи пред настъпващата нощ. Вървейки, лениво размесвах тежките си мисли и се опитвах
да попия енергия от природата, за да
продължа да дишам и живея поне още един ден. Движех се като във вакуум, дори собствените си стъпки не чувах. Вятърът беше замрял, птичите гласове и крякането на жабите от близкото
езерце бяха притихнали. Пустош...
В този миг дочух тих шепот. Не можех да доловя думите, но ясно разбирах, че е човешки говор. Спрях и се огледах. В сумрака нищо не се виждаше. Бавно погледът ми обхождаше дърветата от двете
страни на алеята. И тогава я видях. Почти се беше сляла с близкия дънер.
Беше застанала права до дървото, обгърнала го с ръце, плътно долепила лявата страна на лицето и
ухото си до дънера. Все едно го слушаше
как й разказва истории, а тя му
отговаряше. Така както беше застанала, човек
можеше да мине много пъти покрай нея без да я забележи.
Изненадах се от това присъствие и нещо
ме подтикна да пристъпя две – три крачки в нейната посока. За жалост една суха клонка изпращя под краката
ми и това ме издаде. Тя трепна, ръцете й се отпуснаханадолу, контактът й с дървото прекъсна.
Тя излезе на алеята и застана пред
мен. На устните й трепкаше едва доловима
усмивка. Гледаше ме спокойно сякаш ме изучаваше. В този момент очите й имаха цвят на тъмно -
зелена вода. Косата й беше черна, късо, по момчешки подстригана. Фигурката й – дребна , слабичка, крехка като на дете.
Без да изрече нито дума, тя пристъпи към мен и ме прегърна. В този миг сякаш времето спря. Съзнанията ни
станаха едно цяло. Аз научих всичко за
нея, а тя - за мен. Получи се божествено сливане на съзнания и души.
Въпросите ми в миг станаха отговори. Усещането беше все едно съм гушната от Господ.
Толкова леко, топло и приятно ми беше на душата. Проблемите ми в миг изчезнаха, стопиха се и се размиха в настъпващата нощ.
После Тя отстъпи крачка назад и както
си стоеше пред мен бавно започна да се топи в мрака. Изчезна напълно и докато
разбера какво става, нея вече я нямаше. След нея остана чувството за лекота и още
нещо... Тя ми беше върнала вярата и ми беше подарила късче от
своята безгранична любов към живота.
Не знам колко време съм стояла така, но когато дойдох на себе си, усетих, че стискам нещо в шепата си. Разтворих изумена лявата си длан и видях една
малка черна, картонена кутийка,
превързана с червена панделка. Бързо се
придвижих към една от лампите в парка, за
да виждам по-добре. Повдигнах капачето и
зяпнах от изненада. В кутийката имаше един камък и бележка на която пишеше
следното:
„Това е слънчев
камък. За него казват, че когато е дарен от сърце, носи късмет на собственика
си. Знаех, че ще те срещна и щом го
видях ми напомни за теб. Нека те прави щастлива, когато го погледнеш и се сетиш за мен.
И помни винаги –
нашите сърца не са от камък!!!
Ние сме целунати от
Бог!!!
Бъди щастлива, Ели!”
18.05.2013 г.
Заплаках. Плачех с онези пречистващи сълзи на благодарност към
Бог, че ми е позволил да се докосна до
един от неговите Ангели, живеещи между
хората. Той ми се беше усмихнал чрез Нея, като Иисус на дете. Той я беше изпратил за мен като подарък в един
от особено трудните ми дни. Плачех и
препрочитах бележката, а върху нея
стоеше моето име.
В този миг се убедих, че няма нищо случайно в този свят, че нещата се случват, защото са предопределени и човек
трябва да отвори сетивата си, съзнанието
и сърцето си, за да ги види, почувства и разбере.
Зная, че един ден отново ще я срещна и очаквам този
ден с нетърпение.
еliboto
23.05.2013 г.
Посветено на D.
Вдъхнови ме
една неочаквана среща
с една невероятно
силна, млада жена
и една песен
на George Michael - Jesus
To A Child
♫♫ ❤ ❤♫♫ ❤ ❤ ♫♫
"Добрина
в очите ти,
мисля,че ме чу да плача,
и ми се усмихна
като Исус на дете.
Аз съм благословен,
и знам,че
раят е изпратен,
раят е откраднат,
ти ми се усмихна,
като Исус на дете.
И каквото научих
от всичката тази болка,
мислех,че никога няма да почувствам същото
за някой
или за нещо отново..."
Забележка: Всички снимки и клипове, използвани в блога са взаимствани от Гугъл + и Нета!
Срещу офиса ми има малко кафене с три масички отпред и още толкова вътре. Когато беше приятно времето, аз отивах да изпия чашка ароматно кафе и да хапна нещо набързо в обедната почивка. Обикновено сядах отвън, за да наблюдавам движението около мен и да изпуша една цигара с кафето.
Този ден обаче беше хладно, с надвиснали облаци, бременни с дъжд. Липите току що бяха цъфнали и уханието им, примесено с миризмата на изгорели газове от усиления трафик, ми създаваше един дискомфорт и леко главоболие. Една от колежките предложи да отиде за сандвичи и напитки за всички в стаята. Докато тя се върне другите колежки хукнаха да напазаруват от близките магазини. Аз останах сама и се загледах през прозореца, който е на първия етаж и предлага доста ограничена гледка. Видях колежката да пресича улицата към кафенето, огледах докъдето можех да видя нещо. Гледката беше потискаща – забързани хора и коли препускаха всеки в своята си посока. Намръщени лица – опитвах се да прочета в очите им за какво мислят, но те отминаваха толкова бързо…
В този момент погледът ми беше прикован от една фигура на жена, седнала на най-близката до офиса масичка. Имаше нещо особено в нея, нещо загадъчно. Погледът ми като магнит се спираше там. Не можех и за миг да откъсна очи. Какво ли толкова ме привличаше, беше необяснимо.
Започнах да я изследвам. Беше на средна възраст, с къса кестенява коса, приятно закръглена, с хубаво кожено манто, под което се подаваше яката на бяла риза. Чантата и обувките й бяха в тон с облеклото. Виждах единия й крак с леко подут глезен, което ме наведе на мисълта, че през повечето време или седи, или стои изправена. Нищо особено не виждах в нея и въпреки това не можех да откъсна погледа си. Дали защото седеше абсолютно неподвижна с чаша недопито кафе на масата, или защото беше отпуснала ръцете си в скута по един такъв особен начин. Засега не виждах лицето й.
Изведнъж в съзнанието ми изникна думата „обреченост”. Да, точно така, тя имаше вид на обречен човек. Човек на края на силите си, изтърпяващ някакво изпитание, почти взел някакво решение, но още напрегнат, като че ли очакващ опрощение свише.
Прииска ми се да отида и да поговоря с нея, имаше нещо толкова трогателно в тази непозната. Прииска ми се аз да бъда онова опрощение, което очаква.
В този момент тя се раздвижи и стана. Изправи гордо снагата си и за миг успях да зърна част от лицето й. Не можах да го разгледам, но някаква тръпка на ужас полази по гръбнака ми и болката в главата ми се усили внезапно. Усещах я като пулсиращ болен зъб. Някакво Дежа вю погали за миг съзнанието ми и отлетя.
Тя се беше обърнала с гръб към мен и събличаше мантото си.
Внимателно го сгъна и го постави на стола, на който беше седяла неподвижно. До него остави чантата си като преди това бръкна в нея и извади лист хартия. Постави листа на масата и го затисна с чашата, с отдавна изстиналото кафе. Огледа внимателно да не е забравила нещо. Опъна полата си и приглади блузата с ръце. След което гордо изправи глава и тръгна право към края на тротоара.
В този миг видях лицето й, очите й… толкова познати, близки и толкова далечни … Бях се парализирала, исках да извикам, но нямах въздух. Чукове блъскаха в главата ми…
Тя застана на края на тротоара, не се озърна, гледаше право пред себе си. Вече знаех точно какво ще се случи. Един самосвал се приближаваше много бързо.
Тя направи своята крачка в точния момент…
Чу се рязко изсвирване на спирачки и аз знаех, чувствах го, че тя няма никакъв шанс…
Парализата внезапно ме напусна и аз политнах към бюрото. В полусъзнание чувах писъците и врявата от улицата. Болката в главата ми изведнъж изчезна, мислите ми се подредиха. Аз я познавах, знаех коя е Тя.
Това бях Аз!
eliboto 2013-04-26
Какво ме вдъхнови?!
Един превод на песента: Pink Floyd - Time (с превод на Петя Дубарова)
ВРЕМЕ
Текат минути, часове и дни в безспирен бяг безследно отлетели. Как страшно в тези четири стени ти блъскаш свойте мисли посивели. И чакаш някого. Но идва ден, когато по пътеки осветени, от блясъка на слънце озарен, с изопнати от дъжд прохладни вени, ще спреш за миг внезапно покосен от мисъл: Младостта е изживяна! И как ли ще признаеш ужасен пред себе си, че тя е пропиляна. И истински все още неживял, денят ти сив отмерва пулс последен. И времето ще сграбчиш ти без жал със трескави ръце и ужас леден. Към слънцето с пресъхнали очи, съсипан, прежаднял ще се катериш, но слънцето жестоко ще мълчи и нищо ново няма да намериш, защото си съвсем обикновен човек на средна възраст. Много скоро е може би и онзи страшен ден, когато смърт очите ще затвори. Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак загубеното, вече пропиляно?! На карта ще залагаш, светъл бряг ще търсиш, но във тебе като рана ще пари мисълта, че две неща не можеш никога да си възвърнеш: Живота да избавиш от смъртта и времето назад да върнеш! Изтича песента като вода! Но времето остава нейна стража. Дотука спира моята следа, а имах толкова много да ви кажа.
В нереална приказка живеем. Усмихваме се, плачем, любим и творим, създаваме си свят, пълен с измислици и забравяме най-важното, че приказките са населени не само с принцове и добри феи. В тях живеят и чудовища, страховити създания, родени от нашите безпокойства, болки и терзания. Храним страховете си всеки ден с наранена гордост, завист и омраза. Очакваме неочакваното, принцът на бял кон, птичето на щастието, бялата лястовица, да дойдат и да ни спасят от нас самите. Това няма как да стане, ако не променим себе си, своите мисли, чувства и вътрешна хармония. То пък една хармония. Твърде често пеем фалшива мелодия, а си мислим, че сме изпели песента на живота си. Заблуждаваме себе си, вместо да погледнем в очите на околните и да видим собствения си разкривен до неузнаваемост свят.
Това, за което мислим, най-често е това, което ни липсва, а ни липсват толкова много неща. Забравяме малките, незначителни удоволствия в живота, дребните жестове, които носят радост. Все летим на някъде, все бързаме. Къде остана покоят и мълчаливото съзерцание на заобикалящата ни красота? Къде се изгубиха детските мечти за дребнички и прости нещица? Защо превръщаме живота си в Ад, когато знаем, че Раят е тук на земята?! Той, онзи другият, дали го има или не, никой не знае. Губим вярата в собствените си сили и все се надяваме на чудото да се случи. А чудесата са вътре в нас, сами трябва да ги сътворим.
Станали сме прекалено пресметливи, страхливи и подозрителни. Забравяме да обичаме, а говорим за любов. Забравяме за прошката, която трябва да се дава всеки ден, а не само на празник. Губим себе си в мъгливата гора на отчаянието, на пропуснатите ползи, на сенките от миналото. А те, сенките от миналото, само това чакат. Идват незабавно и като бърз влак помитат радостта в очите ни. Грабят от съня ни, изпепеляват душите ни, затварят кръга на страданието около нас.
Забравяме, че вчера си е отишло безвъзвратно и няма да се върне, а утре може и да не дойде никога. Защото Утре е Днес, Сега, в този момент, в един единствен миг!!!
На всички вас, които прочетохте тези разбъркани мисли, пожелавам:
„Живейте щастливо, в мир със себе си, Днес и Сега! Не оставайте отвъд вратите на Рая! Той е Тук, в този момент!”
Вдъхнови ме една страхотна песен на невероятната Лара Фабиан:
.jpg)
